— Много хладнокръвно! — каза Кони.
Хари не знаеше дали тя говори саркастично или одобрително. Съществуваха и двете възможности, като се вземе предвид слабостта й към високите скорости и риска.
— Искам да кажа — упорстваше Хари, като се стремеше да поддържа гнева си, — че не искам да съм такъв, винаги да соча с пръст другите. Когато отговорността е моя, искам да се задавя с нея.
— Чух.
— Аз съм отговорен за Рики.
— Както кажеш.
— Ако бях умен, той сега щеше да е жив.
— Нямам нищо против.
— Сега тежи на съвестта ми.
— Съгласна.
— Аз отговарям.
— Сигурно съм, че ще се печеш в ада заради това.
Хари не можа да се сдържи и се изсмя. Смехът беше мрачен и за миг му се стори, че ще премине в сълзи за Рики, но Кони не му позволи.
— Цяла вечност ще киснеш в яма с кучешки бълвоч — каза тя, — ако смяташ, че си го заслужаваш.
Хари не искаше гневът му да се уталожва, но не можеше да си наложи, както всъщност трябваше. Погледна Кони и се изсмя по-силно.
Кони продължи:
— Ако си толкова лош, ще трябва да ядеш личинки и да пиеш демонска жлъчка поне хиляда години…
— Мразя демонската жлъчка…
— … и със сигурност ще трябва да позволяваш на сатаната да ти прави клизма… — Кони също се смееше. — … и да гледаш „Хъдсън Хоук“ десет хиляди пъти…
— Е, не, дори адът си има граници.
Двамата се смееха. Смехът беше отдушник на напрежението и продължи доста време.
Когато най-накрая млъкнаха, Кони първа наруши тишината:
— Добре ли си?
— Чувствам се отвратително.
— И все пак по-добре?
— Малко по-добре.
— Ще се оправиш.
— Може би — съгласи се Хари.
— Сигурна съм. Като че ли истинската трагедия е в това, че всичко се казва и отминава. Дори най-лошите рани заздравяват, отминава и най-безутешната тъга. Животът продължава, няма вечна болка, макар и понякога да ни се струва, че трябва да има.
Продължиха на север. Морето беше отляво. Отдясно се виждаха тъмни възвишения, осеяни със светлините на къщите.
Пак бяха в Лагуна Бийч, но Хари не знаеше накъде са се запътили. Искаше му се да върви непрекъснато по стрелката на компаса, по цялото крайбрежие, покрай Санта Барбара, Биг Сър, над Златните врати, към Орегон, Уошингтън, Канада, може би чак до Аляска, далече-далече, да види снега и да усети хапещия арктически вятър, да погледа отблясъка на лунната светлина по ледниците, после да мине право през Беринговия проток, колата да прекоси водите като във вълшебна приказка, после по замръзналия бряг на някогашния Съветски съюз и оттам към Китай, да спре там, за да опита вкусната сечуанска кухня.
— Гъливър? — обади се Хари.
— Да.
— Харесваш ми.
— Не си изключение.
— Истина ти казвам.
— Е, тогава и аз те харесвам, Лайън.
— Реших, че може би не е лошо да ти го кажа.
— Радвам се, че го направи.
— Това обаче не означава, че ще ходим сериозно или нещо подобно.
Кони се усмихна:
— Добре. Между другото, къде ще ходим сега?
Хари едва овладя изкушението да й предложи патица с подправки в Пекин.
— В жилището на Ордегард. Предполагам, че не помниш адреса.
— Не само, че го помня, но и вече бях там.
— Кога? — изненада се Хари.
— На път към службата, след като излязох от ресторанта, докато ти пишеше рапортите. Там няма нищо особено, не е приятно, но не смятам, че ще намерим нещо полезно.
— Тогава не си знаела за Тик-так. Сега ще гледаш на нещата от друг ъгъл.
— Може би. Още две пресечки направо и после надясно.
Хари изпълни указанията и колата тръгна нагоре по хълмовете, през мръсни и извити улици с палми и обрасли евкалипти. Бяла сова с огромни криле прехвръкна от комина на една къща върху заострения покрив на друга. Беззвездното небе изглеждаше толкова ниско, че сякаш Хари дочуваше как стърже по билото на източните възвишения.
10
Брайън отвори вратата и излезе на балкона към спалнята.
Както всички останали врати в къщата, тази също не беше заключена. Въпреки че беше по-благоразумно да не се отличава от останалите по нищо, докато не Стане, не се страхуваше от никого, никога не бе изпитвал подобен страх. Другите момчета бяха страхливци, но не и той. Силата му го изпълваше с увереност, каквато никой в историята не бе имал. Знаеше, че никой не може да го възпре при изпълнението на мисията му. Пътят му към върховния престол беше предначертан и трябваше само мъничко търпение, за да приключи Ставането.