Часът преди полунощ беше хладен и влажен. По парапета на балкона блестяха капчици роса. От морето духаше свеж бриз. Червеният халат беше привързан хлабаво около кръста, но полите му шумоляха по краката като кървави струи.
Светлините на Санта Каталина на двайсет и шест мили на запад се закриваха от гъста, макар и невидима мъгла на повече от двайсет мили от брега. След дъжда небето продължаваше да е навъсено и не пропускаше звезден или лунен лъч. Не се виждаха ярко осветените прозорци на съседите, защото къщата му беше най-отдалечената и задният двор бе заобиколен от три страни с морски скали.
Мракът го обгръщаше ласкаво като финия копринен халат. Бученето, плясъкът и безкрайното движение на прибоя звучаха успокояващо.
Като магьосник пред самотен олтар навръх висока скала, Брайън затвори очи и установи контакт със силата си.
Престана да усеща хладния нощен въздух и студената роса по парапета на балкона. Вече не усещаше галещия халат по краката и не чуваше вълните на брега отдолу.
Първо потърси петте болни добичета, които чакаха брадвата. Беше ги белязал с псионен енергетичен знак, за да ги намира по-лесно. Сякаш със затворени очи се рееше над земята, а като погледна надолу, забеляза пет по-особени светлинки, аури, които се различаваха от всички останали енергийни източници по южния бряг. Мишените на кървавите му развлечения.
Чрез ясновидство или, по-точно, „далековидство“ можеше да ги наблюдава един по един в окръжаващата ги среда. Не можеше да ги чува, което от време на време му създаваше неудобства, но предполагаше, че ще развие ясновидство и на петте сетива, когато най-накрая Стане новият бог.
Брайън погледна Сами Шамроу, чиито мъчения отложи заради неочакваната необходимост да се справи с онова ченге, което се правеше на много умен и на герой. Алкохоликът не се свиваше в сандъка под надвесените клони на олеандъра на улицата, нито смучеше втората двулитрова бутилка вино, както очакваше Брайън. Вместо това той се движеше в долната част на Лагуна, носеше нещо като термос, олюляваше се пиянски пред затворените кепенци на магазините и за миг се облегна по дърветата да си поеме дъх и да се ориентира. После тежко измина още десетина-двайсет стъпки и се подпря на тухлена стена. Явно се чудеше дали да повърне. Реши да не го прави и пак се потътри напред. Яростно примигваше с проточена напред глава. По лицето му беше изписана необичайна решителност, сякаш си бе наумил някаква смислена цел, макар и най-вероятно да се скиташе напосоки, воден от ирационални, тъпи магарешки мотиви, които изглеждаха обясними само за просмукан от алкохола мозък като неговия.
Брайън остави Сам Шамроу и погледна нафукания герой и по асоциация мръсницата-полицайка с него. Двамата седяха в „Хондата“ на героя. Завиваха по алеята нагоре по хълма към някаква модерна къща с потъмняла от времето кедрова облицовка и многобройни големи прозорци. Говореха си. Не чуваше думите им. Оживени. Сериозни. Ченгетата слязоха от колата, без да усещат, че са под наблюдение. Брайън се огледа. Позна квартала, защото бе прекарал целия си живот в Лагуна Бийч, но не знаеше чия е къщата.
След няколко минути щеше да посети Лайън и Гъливър по-пряко.
Накрая се насочи към Джанет Марко и парцаливото й дете. Те се гушеха в очукания си „Додж“ на паркинга до Методистката църква. Момчето сякаш спеше на задната седалка. Майката седеше зад волана, отпусната на облегалката и предната врата. С широко отворени очи следеше какво става около колата.
Беше обещал да ги убие призори и възнамеряваше да спази определения от самия него краен срок. Нямаше да е лесно да се справи с тях и с двете ченгета, след като изразходва толкова енергия, за да измъчва и убие Енрике Естефан. Но ако подремнеше един-два пъти до изгрев-слънце и хапнеше няколко пакета пържени картофи, бисквити и може би още една мелба, сигурно щеше да се справи с всички тях по най-възхитителен и удовлетворяващ начин.
При обичайни обстоятелства би се показал във формата на „голем“ поне два-три пъти през последните шест часа от живота на майката и сина, за да ги хвърли в неописуем ужас. Убиването представляваше чиста наслада, беше изпълнено с тръпка и водеше до оргазъм. Но часовете и понякога дните на мъчения преди повечето убийства бяха почти толкова приятни, колкото върховният миг, когато най-накрая бликваше кръвта. Страхът, ужасът и страхопочитанието, които вселяваше у добичетата, го възбуждаха. Харесваше смайването, неверието и истерията при техните жалки, но неизменни опити да се укрият. Но с Джанет Марко и момчето й трябваше да пропусне предварителната игра и да ги посети още само веднъж, на зазоряване, когато щяха да си платят с болка и кръв за това, че замърсяват земята с присъствието си.