Брайън трябваше да запази енергията си за нафуканото ченге. Искаше му се да го подложи на по-страшни мъчения от обикновено. Да го унижи. Да го пречупи. Да го превърне в хленчещо, разсополивено бебе. В наперения герой се криеше страхливец както във всички останали. Брайън смяташе да го накара да се влачи по корем, да покаже колко е слаб, да стане ясно, че не е нищо друго освен мекотело, бъзливец, който се крие зад полицейската значка и оръжието. Преди да убие двете ченгета, щеше да ги изтощи докрай, да ги разкъсва на части, да ги накара да прокълнат часа, в който са се родили.
Прекрати далековидството и се оттегли от „Доджа“ на църковния паркинг. Цялото му съзнание се върна в тялото на балкона към спалнята.
Високите вълни идваха от неосветената западна посока и се разбиваха на брега. Те му напомниха за сънуваните сияйни градове, които се подчиняваха на волята му и давеха милиони обезумели хора в потоци от стъкло и разчупена стомана.
След като завършеше Ставането, никога повече нямаше да има нужда да почива или да пести енергията си. Могъществото му щеше да се равнява на вселената — безкрайно възобновимо и неизчерпаемо.
Върна се в черната спалня и плъзна зад себе си балконската врата.
Изхлузи червения халат.
Изтегна се гол на леглото и подпря глава на две възглавници с черни калъфки, напълнени с гъши пух.
Поеми дълбоко дъх няколко пъти. Затвори очи. Отпусни тялото. Проясни мисълта. Отпусни се.
След по-малко от минута беше готов да твори. Насочи значителна част от съзнанието си към страничния двор на модерната къща с потъмнялата от времето кедрова облицовка и многобройните прозорци горе на хълма, където спря „Хондата“ на ченгето.
Най-близката улична лампа беше на половин пресечка. Отвсякъде падаха плътни сенки.
В най-закътаната част моравата се раздвижи. Тревата потъна в пръстта, сякаш работеше невидим плуг. Земята закипя с тих, припляскващ звук, сякаш се пукаха мехурите на гъсто тесто. Цялото й съдържание — трева, почва, камъни, мъртви листа, червеи, бръмбари, кутия от пури с перата и натрошените кости на папагал, заровена кой знае кога от някое дете — се надигна в черна, гъмжаща колона с размерите на едър мъж.
Първо най-отгоре се оформи главата на приведената фигура. Отначало се появи мазната невчесана коса. После брадата. Разпука се устата. Щръкнаха криви, изгубили цвета си зъби. Устни със сълзящи рани.
Едното око се отвори. Жълто. Злобно. Нечовешко.
11
Той е в тъмната алея, тича напред, търси миризмата на онова нещо, което убива. Знае, че я е загубил, но продължава да души заради жената, заради момчето, заради това, че е добро куче, добро.
Празна консерва, миризма на метал, ръжда. Дъждовна локва с мазни капчици отгоре. Във водата плува умряла пчела. Интересно. Не чак колкото умряла мишка и все пак интересно.
Пчелите летят, жужат, нараняват като котките, но тази пчела е мъртва. За пръв път вижда умряла пчела. Интересно — виж ти, пчелите умирали. Не помни да е виждал умряла котка и се замисля дали котките умират като пчелите.
Странно, може би котките умират.
Какво може да ги убие?
Котките могат да се катерят по дървета и места, където не може да стигне никой други да одраскат носа ти с острите си нокти толкова бързо, че не забелязваш приближаването на лапата. Затова ако има нещо, което да убива котките, то със сигурност не е добро и за кучетата, въобще не е добро, по-бързо е от котките и е лошо.
Интересно.
Продължава по алеята.
Някъде на място, където живеят хора, се готви месо. Облизва муцуна, защото е още гладен.
Хартийка. Обвивка от бонбон. Мирише хубаво. Притиска я с лапа и я облизва. Вкусът е приятен. Ближе, ближе, ближе, но няма повече, само прашинка сладост върху хартийката. Винаги е така, няколко близвания или хапки и всичко свършва. Рядко е толкова, колкото му се иска и никога повече.
Подушва хартийката за всеки случай, тя се лепва на носа му и той тръсва глава, за да я махне. Тя се превърта във въздуха и полита с вятъра нагоре, надолу и настрани като пеперуда. Интересно. Изведнъж оживя и полетя. Как е възможно? Много интересно. Тръгва след нея, настига я, подскача, но не улучва и изведнъж страшно му се приисква да я има, трябва да я има, скача, щраква челюсти, пропуска. Какво става, какво е това? Хартийка, пък лети като пеперуда. Наистина, ама наистина има нужда от нея. Засилва си, скача, щрак и я хваща, но това е само хартия и затова я изплюва. Гледа я, гледа я дълго, много дълго, чака, готов за скок, нали не е глупак, но тя повече не помръдва като мъртвата пчела.