Обиколиха дневната, трапезарията, кабинета и кухнята. Хари забеляза, че по стените няма никакви произведения на изкуството. Никакви декоративни елементи. По масите нямаше нищо, с изключение на керамични лампи в черно и бяло. Никакви книги или списания.
Атмосферата беше някак монашеска, сякаш обитателят на жилището се покайваше за греховете си.
Ордегард като че ли представляваше две съвършено отделни личности. Органичните контури и материалите в къщата насочваха към силно чувствена натура, добре овладяла себе си и емоциите си, спокойна и донякъде с вкус към удоволствията. От друга страна, неумолимата еднаквост на мебелите и пълната липса на украса подсказваха, че е бил студен, груб към себе си и към останалите, затворен и замислен човек.
— Какво смяташ? — попита Кони в коридора към спалните.
— Страшничко.
— Казах ти. Но защо, по-точно?
— Контрастите са… прекалени.
— Да. И сякаш не е обитавано.
Най-накрая откриха една картина в голямата спалня срещу леглото. Била е първото нещо, което Ордерагд е виждал като се събуди и последното, преди да заспи всяка вечер. Представляваше репродукция на прочуто произведение, което Хари бе виждал, но не помнеше заглавието. Струваше му се, че художникът е Франсиско де Гойя, дотолкова знаеше от „Оценяване на изкуството 101“. Картината излъчваше заплаха, действуваше на нервите и предаваше чувство на ужас и отчаяние не на последно място заради сюжета — огромно, демонично същество, което разкъсва и поглъща окървавено и обезглавено човешко тяло.
Дълбоко смущаваща, прекрасно композирана и нарисувана, картината несъмнено беше велико произведение на изкуството, но беше по-подходяща за музей, отколкото за частен дом. Трябваше да се смали от огромно изложбено пространство със сводест таван, а тук, в стая с обикновени размери картината налагаше присъствието си. Мрачната й енергия почти парализираше.
— С кого мислиш, че се е отъждествявал? — попита Кони.
— Какво искаш да кажеш?
— Демонът или жертвата?
Хари се замисли и отвърна:
— И с двамата.
— Самоизяждане.
— Да. Собствената му лудост го е поглъщала.
— И не е могъл да спре.
— Нещо по-лошо. Не е искал. Едновременно садист и мазохист.
— Но как ще ни помогне това да разберем какво се е случило? — запита Кони.
— Никак, доколкото виждам — отбеляза Хари.
— Тик-так — обади се скитникът.
Двамата се обърнаха рязко от изненадващия нисък и стържещ глас. Скитникът се намираше само на няколко пръста разстояние. Не беше възможно да е доближил толкова безшумно, но това беше факт.
Тик-так удари с дясната ръка Хари в гърдите. Силата на удара беше като на строителен кран. Хари политна назад. Блъсна се в стената на спалнята и прозорците издрънчаха. Зъбите му изтракаха. Едва не прехапа езика си. Падна по очи, устата му се напълни с прах и власинки от килима. Помъчи се да поеме дъх.
С огромни усилия повдигна лице от килима и видя, че краката на Кони висят във въздуха. Тик-так я притискаше до стената и яростно я разтърсваше. Темето и обувките й отмерваха зловещ ритъм.
Рики, а сега Кони.
„Първо всички, които обичаш…“
Хари се изправи на четири крака. Власинките го задавиха. Кашлица продра гърдите му, сякаш ребрата стягаха сърцето и дробовете му в желязно менгеме.
Тик-так крещеше в лицето на Кони, но Хари не различаваше думите, защото ушите му пищяха.
Стрелба.
Кони беше успяла да измъкне револвера си и да го изпразни във врата и лицето на нападателя. Куршумите лекичко го олюляха, но хватката му не отслабна.
С изкривено от болката в гърдите лице Хари се подпря на семплия шкаф в модерен датски стил и с мъка се изправи на крака. Виеше му се свят и хриптеше. Измъкна револвера си, макар и да знаеше, че да се стреля срещу такъв противник е безполезно.
Тик-так още крещеше и държеше Кони във въздуха, после я метна през плъзгащата се стъклена врата към балкона. Тя полетя като изстрелян снаряд. Закаленото стъкло се разби на хиляди парченца.
Не. Не можеше да се случи на Кони. Не можеше да загуби Кони. Немислимо беше.
Хари стреля два пъти. На гърба на черния шлифер на Тик-так зейнаха две дупки.
Трябваше да е засегнат гръбнакът на скитникът. Парченцата кости и куршумите трябваше да са разкъсали всички жизненоважни органи. Трябваше да падне както Тарзан скочи от Емпайър Стейт Билдинг.
Вместо това скитникът се извърна.
Не извика от болка. Дори не изстена.
Само каза: „Нафукан герой“.
Запазената му способност да говори беше загадка, дори чудо. В гърлото му се виждаше рана с размера на сребърен долар.