Припомняше си някои предания — почти приказки, но с по-силен религиозен оттенък, отколкото приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Като че ли бяха еврейски по произход. Легенди за кабалистичната магия.
— Ако съберем цялата разхвърляна наоколо пръст и я притиснем здраво… смяташ ли, че по количество точно ще запълни дупката в гърлото и раната по лицето? — попита Хари.
Кони намръщено отвърна:
— Може би. Е… какво искаш да кажеш?
Хари се изправи и пъхна в джоба си куршума. Знаеше, че няма нужда да й припомня за необяснимата купчина пръст в дневната на Рики Естефан или изящно оформените ръка и ръкав, които се подаваха от нея.
— Не съм още съвсем сигурен. Трябва да помисля още малко.
Минаха през къщата на Джеймс Ордегард и угасиха светлините. Мракът зад тях сякаш беше одушевен.
Отвън океанският въздух плакнеше среднощния свят, но не го очистваше. Хари винаги бе усещал свежестта и чистотата на тихоокеанския бриз, но сега не го възприемаше така. Беше изгубил вяра, че силите на природата неотменно слагат ред в житейския хаос. Тази нощ прохладният вятър му напомняше за нечисти неща: гранитни надгробни плочи, оголени кости във вечната прегръдка на ледената пръст, лъскави крила на бръмбари, които се хранят с мърша.
Чувстваше се смазан и уморен. Може би изтощението обясняваше мрачните, зловещи мисли. Каквато и да бе причината, Хари все повече се доближаваше до убеждението на Кони, че естественият порядък на нещата е всъщност хаосът, че не можеш да го овладееш, а можеш само да се плъзгаш по ръба на страховитата му смъртоносна вълна.
На моравата между входната врата и алеята, където бе паркирана „Хондата“, двамата едва не се спънаха в голяма купчина прясно разровена пръст. Нямаше я, когато влизаха в къщата.
Кони извади фенерче от жабката на „Хондата“, върна се и насочи лъча към купчината, за да я огледат по-внимателно. Първо Хари внимателно я обиколи, взираше се от всички страни, но не намери следа от изваяна ръка или друга част от човешко тяло. Този път всичко бе унищожено.
Разрови купчината с ръце и намери сплъстени мъртви, и гниещи листа като топчето, което откри в спалнята на Ордегард. Трева, камъчета, умрели червеи. Размекнати, плесенясали парчета от кутия за пури. Корени и пръчки. Папагалски костици, включително добре запазената мрежа от костите на сгънатото крило. Хари не беше наясно какво точно очаква да намери — може би направено от пръст сърце с всички подробности, както ръката в дневната на Рики, което продължава да бие зловещо.
Седнаха в колата, той запали двигателя и пусна отоплението. Дълбок вътрешен хлад го бе сковал.
Докато чакаше да се стопли, загледан в черната купчина пръст на тъмната морава, Хари разказа на Кони за отмъстителното чудовище от преданията и легендите — „големът“. Тя слушаше безмълвно, не толкова скептично, колкото при приказките му за социопата с психични способности и демонична власт да обсебва други хора.
Хари млъкна и чак тогава се обади Кони:
— Значи той прави „голем“ и го използва да убива, а в същото време си седи някъде на сигурно място.
— Може би.
— Прави „голем“ от пръст.
— Или от пясък, стара четка или кой знае още какво.
— И го прави с мисловната си сила.
Хари не отговори.
— С мисловната си сила или с някакво вълшебство като в приказките? — настоя Кони.
— Господи, нямам представа. Всичко е толкова шантаво.
— А продължаваш ли да мислиш, че може да се вселява в хора и да ги използва като марионетки?
— Май че не. Досега нямаме никакви доказателства.
— Ами Ордегард?
— Не мисля, че има някаква връзка между Ордегард и Тик-так.
— Така ли? Но нали поиска да отидем в моргата, защото смяташе…
— Вярно е, но сега съм на друго мнение. Ордегард е бил най-обикновен идиот като типовете от твоята колекция. Вчера следобед го застрелях на тавана и това беше всичко.
— Но Тик-так се появи в къщата на Ордегард…
— Защото ние бяхме там. Той има начин да научава къде се намираме. Дойде заради нас, не заради нещо, свързано с Джеймс Ордегард.
От таблото струеше топъл въздух, но не успяваше да стопи леда, който сякаш Хари усещаше в стомаха си.
— Просто само за няколко часа попаднахме на двама психопати — каза той. Първо на Ордегард, после на този тип. Лош късмет, нищо повече.
— Направо за книгата на рекордите — съгласи се Кони. — Но ако Тик-так не е Ордегард, ако не ти се е разгневил за това, че застреля Ордегард, защо тогава се насочи към тебе? Защо иска да умреш?
— Не зная.
— А там, в апартамента ти, преди да го изгори, не ти ли каза, че можеш да го застреляш и да решиш, че с това си приключил?