— Да, каза нещо подобно — Хари се мъчеше да си припомни още какво му наговори скитникът „голем“, но не успяваше. — Сега си давам сметка, че изобщо не спомена името на Ордегард. Това беше само мое предположение… Не. Ордегард се оказа лъжлива следа.
Страхуваше се, че Кони ще го попита как да попаднат на вярната, тази, която ще ги отведе при Тик-так. Но тя сигурно бе разбрала колко е объркан, защото замълча.
— Стана много горещо — обади се Кони.
Хари премести регулатора на отоплението.
Вътрешно още трепереше от студ.
На светлината от таблото забеляза ръцете си. Бяха оцапани с пръст като на погребан приживе човек, който е разровил пръстта, за да се измъкне.
Хари излезе на заден ход от алеята и бавно подкара по стръмните възвишения на Лагуна. В късния час улиците бяха пусти. Повечето къщи бяха тъмни. Сякаш пътуваха през съвременен град-призрак, чиито жители изведнъж са изчезнали както екипажа на кораба „Мария Целеста“ — в тъмните къщи леглата бяха празни, телевизорите светеха в изоставените стаи, в притихналите кухни бяха сервирани ястия, които нямаше кой да изяде.
Хари хвърли поглед към часовника на таблото. Дванайсет часа и осемнайсет минути.
Малко повече от шест часа до зазоряване.
— Толкова съм уморен, че не мога да мисля — призна Хари. — А, по дяволите, трябва да помисля.
— Да отидем някъде да пием кафе и да хапнем. Трябва ни енергия.
— Да, права си. Къде?
— „Грийн Хаус“. По Тихоокеанската магистрала. Едно от малкото заведения, отворени по това време.
— „Грийн Хаус“. Аха, сещам се.
Мълчаливо се спуснаха по още едно възвишение, после Кони поде разговор:
— Знаеш ли какво ми се видя най-странно в къщата на Ордегард?
— Какво?
— Напомни ми за моя апартамент.
— Така ли? И защо?
— Не ми се подигравай, Хари. Нали тази вечер видя и двете жилища.
Хари наистина бе забелязал известна прилика, но не му се искаше да размишлява върху това.
— Той има повече мебели от тебе.
— Не кой знае колко повече. Никакви дрънкулки, никакви украшения, никакви семейни снимки. И в двете жилища виси само по една картина.
— Но разликата е много голяма, огромна — при тебе е плакат с пейзаж от птичи поглед, ярък, жизнерадостен, с подчертано чувство за свобода. Изобщо не прилича на демона, който дъвче човешки тела.
— Не съм съвсем сигурна. Картината в неговата спалня е за смъртта, за човешката съдба. А моят плакат може би пък не е чак толкова жизнерадостен. Може би и той е за смъртта, за падането, без да се отвори парашутът.
Хари извърна поглед към нея. Кони не го гледаше. Беше отметнала глава назад, със затворени очи.
— Не си по-склонна към самоубийство от мене — възрази й Хари.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— Дрън-дрън.
Хари спря на червен светофар по магистралата и пак я погледна. Тя още не беше отворила очи.
— Кони…
— Винаги съм търсела свободата. А коя е най-висшата свобода?
— Казвай.
— Най-висшата свобода е смъртта.
— Не ми дрънкай фройдистки приказки, Гъливър. Едно от нещата, които много харесвам у тебе е, че не се опитваш да правиш психоанализа на всеки.
Кони събра сили да се усмихне. Явно си спомни, че му бе казала същото в закусвалнята, след като Хари застреля Ордегард, когато се чудеше дали е толкова твърда, колкото изглежда.
Кони отвори очи и каза:
— Зелено.
— Не съм готов да тръгна.
Тя го изгледа.
— Първо искам да разбера дали ме поднасяш или наистина смяташ, че имаш нещо общо с изрод като Ордегард.
— Питаш за глупостите ми, че трябва да обичаш хаоса и да го приемаш? Е, сигурно е така, ако трябва да оцелееш в този шибан свят. Но тази вечер се замислих, че може би обичах да се плъзгам по гребена на вълната с тайната надежда, че тя ще ме погълне.
— Обичах?
— Струва ми се, че хаосът вече не ми е по вкуса.
— Заради Тик-так ли?
— Не. Просто… знаеш ли, веднага след работа, преди да изгори апартамента ти и всичко да се обърка, открих една причина да осмисля живота си, за която не съм и подозирала.
Светофарът пак светна червено. Няколко коли вихрено минаха по магистралата. Кони ги проследи с поглед.
Хари не проговори, защото се страхуваше, че ако я прекъсне, тя нямаше да довърши започнатия разговор. През изминалите шест месеца полярно студената й сдържаност изобщо не проявяваше признаци на стопяване до краткия миг в нейния апартамент, когато като че се канеше да сподели нещо лично и съкровено. После бързо пак охладня, ала сега ледът сякаш се пропукваше. Толкова му се искаше да го допусне в своя свят, че силата на желанието му явно показваше колко силна нужда изпитва от общуване и колко добре Кони досега е прикривала интимните си преживявания. Хари бе готов да прекара последните шест часа от живота си на този светофар, ако е необходимо, за да разбере особената жена, която той бе сигурен, че се крие зад твърдата броня на опитен полицай.