— Имала съм сестра — почна да разказва Кони, — едва тази вечер узнах за нея. Умряла е. Преди пет години. Но е родила дете. Дъщеричка. Елинор. Ели. Сега вече не искам да бъда погълната от вълните, не ми се плъзга по гребена на хаоса. Само искам да получа възможност да видя Ели, да я опозная, да разбера мога ли да я обичам, макар и отсега да ми се струва, че ще мога. Сигурно това, което ми се случи в детството, не е прегорило в мене способността да обичам. Вероятно съм способна не само да мразя. Трябва да разбера. Това е най-силното ми желание.
Хари беше изумен. Ако я беше разбрал правилно, тя изобщо не бе изпитвала нищо подобно на любовта, която той вече изпитваше към нея. Нямаше обаче значение. Независимо от съмненията й, той бе сигурен в способността й да обича и в това, че ще намери място за племенницата си в своето сърце. И ако можеше да направи това за едно момиченце, защо да не го направи и за него?
Кони срещна погледа му и се усмихна:
— Божичко, човек ако ме слуша, ще реши, че съм като онези невротички, които се изповядват в следобедните предавания по телевизията.
— Нищо подобно. Аз… аз искам да те чуя.
— Остава да ти кажа колко обичам да правя секс с мъже, които се обличат като майките си.
— Наистина ли?
— Не съм никакво изключение — изсмя се Кони.
Хари искаше да разбере какво значат думите й „това, което ми се случи в детството“, но не посмя да попита. Преживяното може и да не беше нейната същност, но поне така смяташе Кони, и тя щеше да го сподели само по свое желание. Освен това в главата му напираха още хиляда, десет хиляди други въпроси и ако почнеше, наистина щяха да останат на кръстовището, докато не дойдат изгрева, Тик-так и смъртта.
Светофарът показваше зелено. Хари навлезе в кръстовището и зави надясно. На две пресечки в северна посока спря пред „Грийн Хаус“.
Двамата с Кони излязоха от колата и Хари забеляза мръсен скитник в сянката на ъгъла до ресторанта, близо до алеята, която завиваше към задната част на сградата. Не беше Тик-так, беше по-дребен и жалък на вид екземпляр. Седеше между два храста, пиеше горещо кафе от термос и яростно мърмореше нещо под носа си.
Скитникът ги изгледа как се приближават към входа на ресторанта. Погледът му беше трескав, напрегнат. Кървясалите му очи приличаха на очите на толкова много други бездомници — изгарящи от параноичен страх. Може би вярваше, че е преследван от зли извънземни и излъчват микровълни, за да замъгляват мисълта му. Или от чудовищната банда от десет хиляди и осемдесет и двама съзаклятници, които всъщност застреляли Джон Кенеди и оттогава тайно управляват света. Или от сатанински японски бизнесмени, които ще изкупят всичко отвсякъде, ще превърнат останалите в роби и ще сервират вътрешните органи на американчетата сурови като гарнитура към ястието суши в токийските ресторанти. Като че напоследък половината от нормалното население — или най-малкото тези, които минават за нормални в наши дни — вярват в някоя откровено налудничава параноична теория за заговор или нещо подобно. Подобни фантазии бяха типични за повечето оглупели от алкохол или наркотици скитници като този.
Кони се обърна към него:
— Чуваш ли ме или блуждаеш някъде?
Скитникът й хвърли яростен поглед.
— Ние сме ченгета. Загря ли? Ченгета. Само да пипнеш колата, докато ни няма, не ти мърдат три месеца принудително лечение — никакво пиене, никакви наркотици, нищо.
Принудителното лечение явно беше единствената ефикасна заплаха за подобни отрепки. Те вече бяха стигнали до дъното, бяха свикнали по-силните да ги подритват и обиждат. Нямаше какво да губят, освен възможността да потърсят забрава в евтиното вино или каквото и да е друго, което беше по джоба им.
— Ченгета ли? — попита скитникът.
— Браво — похвали го Кони. — Разбрал си. Ченгета. Три месеца без нито една доза, ще ти се сторят като три века.
Миналата седмица в Санта Ана пиян скитник беше използвал оставената служебна кола, за да изрази социалния си протест като остави изпражненията си на предната седалка. Или пък погрешно ги беше взел за извънземни, за които дар във формата на човешки изпражнения е признак на доброжелателно отношение и покана за междугалактично сътрудничество. Каквато и да бе причината, Кони искаше направо да го убие и Хари трябваше да използва цялата си дипломатичност и красноречие, за да я убеди, че принудителното лечение е по-жестоко.