6
В делничните дни Таня Дилейни работеше като болногледачка в „гробарската“ смяна — от полунощ до осем часа сутринта. Понякога й се струваше, че е по-добре да работи на истинско гробище. Дженифър Дракман беше по-страшна от всичко, което според Таня можеше да се види на гробищата.
Таня седеше на кресло близо до леглото на сляпата жена и кротко четеше роман от Мери Хигинс Кларк. Обичаше да чете и по природа беше нощна птица, затова нощната смяна й допадаше. Случваше се да прочете цял роман за една смяна и да почне друг, когато Дженифър спеше спокойно.
Друг път Дженифър не можеше да заспи, мяташе се, бъбреше несвързано, обзета от ужас. Тогава Таня знаеше, че бедната жена губи разсъдъка си, но нямаше от какво да се страхува. Ужасът на пациентката обаче се предаваше донякъде и на болногледачката. Таня я побиваха тръпки, потреперваше и се вглеждаше неспокойно през тъмния прозорец, сякаш там нещо се таеше и чакаше да скочи вътре при всеки неочакван звук.
Ала тази сряда в ранните си часове не бе изпълнена с крясъци, измъчени писъци и безсмислен низ от думи, сякаш религиозен фанатик бъбри маниакално молитвите си на неразбираем език. Дженифър спеше, макар и неспокойно, измъчвана от лоши сънища. От време на време изпъшкваше, без да се събуди. Хващаше се със здравата си ръка за пръчките на леглото и безуспешно се мъчеше да се повдигне. С костеливите си бели пръсти, вкопчени в желязото, с атрофиралите мускули, които едва се виждаха по измършавелите й ръце, с изпитото и бледо лице, със зашитите клепачи над празните очни кухини, Дженифър приличаше не на болна в леглото, а на мъртвец, който се мъчи да излезе от ковчега. Бълнуваше, без да вика, почти шепнешком, но много настоятелно. Гласът й сякаш долиташе от небитието и се разнасяше из стаята като дух при спиритически сеанси: „Той ще ни избие всичките… не ни избие… ще ни избие всичките…“
Таня потръпна и се помъчи да се съсредоточи върху приключенския роман, макар и да изпитваше известни угризения, че не обръща внимание на пациентката. Можеше поне да отвори вкопчените пръсти, да пипне челото на Дженифър, за да разбере няма ли треска, да й прошепне нещо успокоително, да се помъчи да я извади от кошмара и да се увери, че заспива по-спокойно. Таня беше добра медицинска сестра и обикновено се втурваше да успокои пациентите, измъчвани от кошмари. Но сега остана в креслото с романа в ръка, защото не искаше да рискува да буди Дженифър. Болната можеше да се разсъни и да изпадне в поредния ужасяващ пристъп на крясъци, плач без сълзи, виене и нечленоразделни писъци, от които кръвта на Таня се смразяваше.
Пак дочу призрачния глас на заспалата Дженифър: „…светът е подпален… потоци кръв… огън и кръв… Аз съм майка на Ада… Боже, помогни ми, аз съм родила Ада…“
Таня искаше да засили отоплението, но стаята и без това беше доста топла. Студът беше вътрешен, не идеше отвън.
„…такъв студен ум… мъртво сърце… бие, но е мъртво…“
Таня се замисли какво ли е преживяла горката жена, за да изпадне в това състояние. Какво бе видяла? Какво бе изстрадала? Какви спомени я преследваха?
7
„Грийн Хаус“ на Тихоокеанската магистрала включваше голям ресторант в типичен калифорнийски стил с прекалено много папрати и саксии дори за вкуса на Хари и немалък бар, където постоянните посетители се справяха с излишната растителност, като от време на време сипваха по малко уиски в саксиите. По това време ресторантът беше затворен.
Известният бар работеше до два часа. Беше обзаведен в черно, сребърно и зелено в декоративен стил, който нямаше нищо общо със съседния ресторант. Личеше измъчен опит да се постигне шик. Но заедно с пиенето сервираха и сандвичи.
Сред повехналите и пожълтели растения трийсетина клиенти пиеха, бъбреха и слушаха джаз в изпълнение на квартет. Музикантите свиреха умерено осъвременени аранжименти на прочути парчета от златния век на джаза. Две двойки, които не осъзнаваха, че музиката е по-приятна за слушане, смело танцуваха на не особено мелодичната музика с непрекъснато сменящ се ритъм и импровизации, които биха затруднили дори Фред Астер или Баришников.
Когато Хари и Кони се появиха на входа, управителят на салона ги изгледа подозрително. Беше на трийсет и няколко години, с костюм марка „Армани“, ръчно рисувана копринена вратовръзка и красиви обувки, които изглеждаха толкова меки, сякаш бяха направени от кожата на неродено теле. Имаше маникюр, зъбите му бяха безупречно направени, косата фризирана. Той даде дискретен знак на един от барманите, несъмнено да му помогне да изхвърли натрапниците на улицата.