Наложих си да забравя за цялото си обучение при елфите, да забравя как ме учеха, че омразата е най-пагубното чувство, как ме наказваха, както само те могат, ако не съумеех да скрия ненавистта си към някого или нещо. Дадох воля на гнева си усетих нещо странно. Усетих страх у Демона. Това ме настърви още повече. Арн, който не беше учил при елфите, така или иначе си беше бесен. Спусна се като мълния върху Него. Малките светкавички, с които някога при елфите си палех свещите сега се превърнаха в гръмотевична буря. Огнените струйки, с които Арн постоянно ме тормозеше, се превърнаха в огнена река. Орките така и не разбраха, какво ги удари. Демонът оцеля в огнено-светкавичния ад не повече от кокошка в Огъня на Арн. Демонска Магия, ли?! Ха!
За първи път не-елф убиваше Демон. Естествено се почнаха едни награди, едни речи, едни повишения, едни разпитвания. Мъдреците така и не разбраха, как може да убиеш едно превъплъщение на Злото чрез Зло. Нека си блъскат главите. Не можаха да осъзнаят, че и един Демон може да изпитвах Страх и дори Ужас, като нас — „простосмъртните“. Не можаха да разберат как омразата и обикновената човешка магия на един неукрепнал все още магьосник, какъвто бях аз тогава, маже да победи могъщата магия на един Велик (както се оказа) Демон. Няма и да разберат. Не техния Командир, наставник и близък приятел задно с още четирима другари по оръжие загина. Няма как да разберат какво е. И по-добре да не разбират никога.
Дори и години по-късно когато се усъвършенствахме аз — в магията, а Арн — в Огъня, не успявахме да постигнем същата мощ като в тази първа битка, ако не се биехме с Демон. А с тях с бихме не веднъж и дваж. Врагът беше разбрал, че най-мощното му оръжие — Демоните не е толкова могъщо и започна да го използва все повече. Е, аз и Арн нямахме нищо против. Ето, пак бие звънецът за тревога. Или не, това не е тревога… По дяволите, това е будилника! Време е за училище… Сбогом приказен свят! Сбогом, Арни!