Ибн-Тарик плесна с ръце и на стената зад него две каменни плочи се разместиха и се разтвориха. Оттам излязоха четирима мъже, облечени в същите цветове като стражите — тъмно синьо и ослепително бяло. Преди Джим и Брайън да се приближат до масата, слугите разположиха възглавници и ниски дървени масички, върху които бе сервирано кафе в малки чашки.
— Добре ли си? — попита Брайън.
— Никога не съм бил зле — отвърна Байджу.
— За щастие — каза Ибн-Тарик, — успях да се намеся, преди приятелят ни да бъде отведен на по-малко…
Той замълча, гледайки как Брайън поглъща малките сладкиши от подноса със скорост, с която дете лапа бонбони. После плесна отново с ръце, четиримата прислужника, които излязоха от стената, застанаха мирно и се обърнаха към него. Ибн-Тарик потупа с пръст края на подноса и слугите излязоха през отвора в стената.
— … приятно място от това, на което бяхте вие двамата — продължи Ибн-Тарик. — Всъщност изобщо не бе планирано да ходите в тъмницата. Но, какво да се прави…
Четиримата слуги се върнаха с четири подноса с храна и ги подредиха така, че един да бъде в центъра, а останалите три — около Брайън.
— … щом става дума за властите, винаги всичко е много сложно и често стават грешки.
От начало Джим се зае с кафето. Както обикновено, черният течен динамит почти изгори вътрешностите му.
— Да не би да се намираме в дома на военния губернатор на града? — попита той.
— Не — отвърна Ибн-Тарик, — това е къщата на Мурад Богатия, с когото сме приятели.
— Тогава излиза — продължи Джим, като едновременно си взимаше храна от подноса и гледаше как появил се от нищото прислужник долива кафе в чашата му, — че този Мурад Богатия е военен губернатор на Палмира?
— Не, той не е градоначалникът на Палмира, но има много имоти и голямо влияние в този град и военният губернатор му предостави някои от войниците си. За нещастие, както вече споменах, инструкциите са стигнали до нисшите членове в доста преиначен вид. Решили са, че вие сте някакви престъпници.
Първата хапка само бе раздразнила апетита на Джим и той бе готов, наред с Брайън, да се захване по-сериозно с храната. Все пак се стараеше да не се тъпче неконтролируемо, което бе трудна задача.
— Тогава би ли ни казал защо бяхме доведени тук? — попита той с пълна уста.
Ибн-Тарик разпери ръце.
— Искрено съжалявам, че се получи така. Мурад Богатия искаше само да ми услужи, като доведе тук приятелят ни Байджу, така че да можем да разговаряме без любопитни уши наоколо. Няма нищо необичайно в това един монгол да бъде арестуван от градската стража. Само че се получи така, че малко преди войниците да бъдат изпратени, аз открих, че един от въпросите, които ще обсъждам с Байджу, до известна степен засяга и вас двамата. Колко точно ви засяга, аз самият не знам, но от това произтече и объркването в заповедите, дадени на войниците.
Ибн-Тарик погледна изпитателно Байджу и направи пауза, давайки му възможност да каже нещо, но монголът не продума и дума, а лицето му си остана безизразно.
— Всеизвестно е, че монголите завладяха крепостите на асасините в Персия, докато ние от Египет (който е моята родина) превзехме всички тукашни замъци. Напоследък асасините се надигат отново под водачеството на Великия водач Хасан Ад-Димри и неговия Бял дворец, в който според мен сте били отведени вие двамата след отвличането ви от кервана. Наскоро при Египетския султанат се появиха хора, които пропагандират идеите на Хасан Ад-Димри и предлагат да се съюзи с мамелюкския халифат на Бахри… Мога ли да ти помогна, приятелю?
Последните думи бяха отправени към Брайън.
— Вино… или вода! — глухо каза Брайън. — Задавих се с канела!
— Разбира се — кимна Ибн-Тарик и плесна с ръце. След секунди Брайън преглъщаше хапката подправена с канела с помощта на висока чаша, пълна с вода. Ибн-Тарик продължи разказа си.
— И така, Хасан Ад-Димри се домогва до един от египетските халифати. Наскоро открихме причината за това. Хасан е научил, че Златната Орда се е отправила на юг от Персия и вероятно крайната й цел е Египет. Научихме още, че монголите възнамеряват да ликвидират Хасан и гнусните му асасини. Като човек с връзки сред мамелюките, аз се заех да поговоря с някои монголи и да проуча дали нещата не могат да се уредят по друг начин. Ние в Египет предпочитаме сами да унищожим Хасан Ад-Димри и възнамеряваме да го сторим. Затова не е нужно монголите да слизат на юг. Наистина аргументите в подкрепа на тази теза натежават: ние сме по-близо и в по-добра позиция да се заемем с асасините, а и нашите воини-мамелюки са по-подходящи за целта, отколкото яздещите на коне номади. Разбира се, в никакъв случай не искам да обидя нашия приятел Байджу.