— Последния път, когато го видях — заразказва Брайън, — беше преди няколко години. Тогава той беше снажен и висок мъж. По-висок от мен, но не колкото сър Джеймс. Черната му коса бе започнала да посивява, имаше малки мустаци, орлов нос и издадена челюст, на която имаше белег. Има едро, кокалесто лице.
— Ще бъде проведено старателно издирване — каза Мурад. — Аз имам много връзки в града и извън него. Надявам се да открием това, което търсите.
— Не са ли чудни пътищата на Аллаха? — попита Ибн-Тарик. — Емирите на цял Египет се нуждаят от информация, която тези франки вероятно имат. Те пък бяха доведени право при теб, който най-добре можеш да им помогнеш в издирването на този отдавна изгубен франкски роб.
— Така е — каза Мурад. Едно малко кафяво куче излезе иззад гърба му, седна до възглавницата, на която седеше домакинът и впери поглед в Джим. — Чудесата на Аллаха са неведоми за човешкия ум.
— Но някои от тях все пак можеш да разгадаеш — отвърна Ибн-Тарик. — Египет по право е люлка на велика империя и така ще бъде и занапред. Халифатът с неговите многобройни емири невинаги разгръща пълните си сили. Може би е време да дойде нов Сала-Ад-Дин — нека Аллах да бди вечно над него! — някой кюрд като теб, Мурад. Някой мъдър и безкрайно храбър човек, който да поведе новата империя!
— Благословено да е името на Сала-Ад-Дин — отговори Мурад. — Хубаво е да вярваме, че отново ще се появи друг като него, който също да бъде кюрд. Но няма смисъл да надзъртаме в бъдещето.
Докато домакинът и Ибн-Тарик си разменяха натруфени фрази, Джим и кафявото куче се гледаха един друг. Положението бе направо комично. Въпреки че животното очевидно не бе някой друг, освен Келб в кучешкия си образ, Джим не можеше да му каже „Какво правиш тук?“ или пък „Келб, наредих ти да не се явяваш, без да съм те повикал!“. Нещо му подсказваше, че дори и да бяха насаме, пак нямаше да е разумно да изрича горните реплики. В жълтеникавите немигащи очи на кучето се четеше невероятна наглост.
Съществуваше и хипотетичната възможност това куче да не е Келб, а просто някакво друго подобно животно. Малките кафяви рошави кучета не бяха чак толкова рядко явление. Но ако това бе Келб, каква бе връзката му с Мурад? Джим се замисли над възможните отговори и видя, че те се простират безкрайно надалеч. Нямаше смисъл да се измъчва и да напряга въображението си, затова отново насочи вниманието си към Мурад и Ибн-Тарик. Двамата мъже продължаваха да си разменят комплименти и ласкателства.
— Ако Сала-Ад-Дин бе отново сред нас — нареждаше Мурад, — той сигурно би те назначил за свой Велик везир, Ибн-Тарик, и нямаше да сбърка…
Джим пропусна останалата част от изречението, защото Брайън бе сграбчил лакътя му и забиваше пръстите си в ставата, за да привлече вниманието му. Брайън имаше желязна хватка, която човек трудно би пренебрегнал, но Джим едва-едва отклони погледа си, колкото да вижда приятеля си, който седеше до него и също се преструваше, че гледа напред и следи скучния разговор. Сега Брайън се бе навел достатъчно близо и промърмори в ухото на Джим:
— Джеймс! Погледни бързо към слугата, който тъкмо излиза през стената!
Без да извръща глава, Джим успя да зърне набързо един висок, но прегърбен мъж със сива коса, който минаваше през стената. Тялото му бе болезнено слабо. Преди Джим да го огледа по-подробно, стената се затвори и го скри.
— Това беше сър Джефри, бащата на Джеронд! — прошепна Брайън. — Джеймс, сигурен съм, че беше той!
Джим бързо обмисли положението и прошепна в отговор:
— Нека почакаме, докато слугата се появи отново.
— Но той бе тук за първи път! — настоя Брайън. — Може да не се върне!
Това бе напълно възможно. Изглежда Мурад, подобно на царицата майка на пчелите, имаше множество слуги, които да се грижат за него. Джим напрегна ума си.
— Ще се опитам да прекъсна разговора — прошепна той и насочи вниманието си към Ибн-Тарик и Мурад.
Разговорът между тях се въртеше около отношенията между шиити и сунити. Джим бегло си спомняше ученото в гимназията през двадесети век и според тези знания това бяха двете главни ислямски секти. Всъщност, ако спомените му бяха верни, сунитите бяха правоверни и много по-многобройни, но и броят на шиитите също бе внушителен. В момента събеседниците изразяваха одобрение към сунитите и неодобрение към шиитите. У Джим се затвърди впечатлението, че Мурад и Ибн-Тарик принадлежат към сунитите.
— … нещата се променят, Мурад — говореше Ибн-Тарик. — Помни ми думата. Трябва да сме готови, защото живеем в интересни времена.
Той направи пауза и Джим бързо се възползва от нея.