Байджу сам бе казал, че е разбрал от Абу Ал-Ксаир къде и кога да чака Джим и Брайън. Това бе изключително важно, защото означаваше, че магьосникът е знаел предварително за пленяването им в Белия дворец и за бягството им през тунела. Щом е знаел всичко това (все пак беше майстор-магьосник, въпреки че твърдеше, че гледането на кристал не показва бъдещето), може би е казал на Байджу да помогне на Джим. Така поне би постъпил Каролинус…
Главата на Джим се замая и той реши засега да остави настрана разсъжденията. Крачейки из стаята, той несъзнателно се бе заел да изучава стените й. Не се забелязваха други отвори, освен вратата, нямаше дори прозорци, а осветлението се осигуряваше от няколко запалени факли, които се справяха добре, въпреки сравнително малките си пламъци. Джим прокарваше ръка по стените и проверяваше за процепи и жлебове. И в стаята, в която седяха Байджу и Ибн-Тарик, и в тази, в която се намираше Мурад, стените се отваряха и даваха възможност на слугите да преминат. Не бе изключено и тук да има подобни подвижни части! Ако ги откриеха…
Джим все още не бе възприел насериозно тази възможност, когато пръстите му напипаха малък вертикален ръб — част от почти невидима сглобка, разположена между два грижливо напаснати камъка. Джим спря и плъзна ръце нагоре и надолу по стената. Ръбът се простираше от пода чак до тавана.
Сега, след като знаеше какво търси, Джим забеляза, че в най-високата си точка сглобката се пресича с друга такава, която слизаше отново към пода. Очертанията на евентуалната тайна врата се прикриваха и от факта, че стената, както повечето стени в тази къща, бе облицована с квадратни мраморни плочи. Пресичащите им се контури прикриваха сглобката.
Откриването на тайната врата обаче означаваше, че отварянето й ще бъде лесно. Джим натисна мраморната плоча и прокара ръце по целия ръб на вратата. Не бе сигурен кога точно бе докоснал вероятното място, но изведнъж плочата се раздвижи, отдръпна се няколко инча назад и после се плъзна встрани. Без да се замисля, Джим пристъпи в тъмнината и закрачи към близката дневна светлина.
Очакваше да намери само някакъв таен проход, скрит в стената между две помещения. Вместо това се озова в друга стая. Едната й стена липсваше и като че ли гледаше навън, но бе прикрита от няколко полупрозрачни воала.
Силно развълнуван, Джим тръгна напред и се опита да отметне завесите, за да погледне нататък. Най-сетне се справи с пластовете тъкан и видя нещо като вътрешен двор с дървета и фонтан. Дърветата не бяха високи, но клоните им бяха отрупани с портокали и лимони — някои полуузрели, други готови за бране. Отвъд дърветата се виждаше някакъв зид, който явно отделяше градината от улицата. На Джим му се стори, че ако се вгледа между стволовете на дърветата, ще види зелена врата, която можеше да ги отведе към свободата.
Обзе го радост от изненадващото откритие, но тя скоро премина в отчаяние. Дори и да успееха да избягат, как щяха да скрият ценния роб, откраднат от Мурад? Особено в този град, където милиардерът явно имаше огромно влияние и многочислен контингент от хора, които да издирят и намерят бегълците. Със сигурност нямаше да могат дори да стигнат до другия край на Палмира, без никой да ги забележи. А щом веднъж ги видят, Мурад незабавно щеше да научи.
Докато се бореше с тези мисли и предположения, през завесите зад гърба на Джим преминаха две струи дим, сякаш платът изобщо не съществува. Върху единия пушек седяха Хоб и Анджи, а върху другия — Джеронд и някакъв непознат хобгоблин. Димът спусна двете жени точно пред Джим, а духчетата увиснаха във въздуха.
— Джим! — извика радостно Анджи и го прегърна.
Той я целуна сърдечно и я прегърна с чувство на облекчение. После се обърна към Джеронд.
— Джеронд, открихме баща ти. В съседната стая е.
— Открили сте баща ми? — изуми се Джеронд, а Анджи изведнъж се отдръпна и попита:
— Наистина ли, Джим? Това е чудесно! Хайде да отидем при него!
— Получиха се и някои усложнения… — заобяснява Джим, но бе прекъснат от Брайън и сър Джефри, които влязоха през отвора в стената и се насочиха към градината. Брайън се втурна към Джеронд.
— Виж, Джеронд — каза той след буйната прегръдка. — Намерихме сър…
Но Джеронд гледаше възрастния мъж със студено изражение и прекъсна Брайън с леден тон:
— Това не е баща ми!
Глава 26
— Джеронд — започна Брайън. — Той е остарял и се е променил, но си спомня как навремето търсех хобгоблини и се заклещих в един от комините на Малвърн… той ми заговори за случката, преди аз изобщо да спомена за замъка…
— И какво от това? — сърдито отвърна Джеронд и гневно изгледа слугата. — Той може да си спомня каквото си иска, но не е моят баща! Би трябвало да ми вярваш, Брайън, че все пак мога да разпозная баща си! Този мъж не е сър Джефри де Чени!