Брайън вдигна рамене и погледна безпомощно Джим и Анджи.
— Миличка… — каза мъжът и протегна ръце напред, но Джеронд се дръпна.
— Баща ми никога не ме е наричал „миличка“! Назад! — извика тя и изведнъж измъкна от дрехата си малък, но несъмнено остър кинжал. Мъжът замръзна, като че ли бе вързан с изпъната до крайност верига.
— Брайън, къде намери този самозванец? — попита Джеронд, стискайки ножа в ръка.
— Джеронд… — Брайън явно не знаеше какво да каже и отново погледна Джим, Анджи и мъжа, който бе наречен „самозванец“.
— Щом този тук е самозванец, тогава положението се усложнява неимоверно — каза Джим. — Джеронд, налага се всички добре да помислим, и то бързо. Би ли махнала ножа? Дори и това да не е сър Джефри, едва ли той е виновен за създалата се ситуация.
Джеронд с неохота прибра ножа обратно в дрехите си, а Джим се обърна към „самозванеца“.
— Ти ли си сър Джефри или не?
— Аз съм сър Джефри! — отвърна мъжът, а Джеронд изсумтя презрително. — Дъщеря ми…
Изведнъж гласът му секна и той заби поглед в пода.
— Няма полза — каза мъжът с глух глас. — През последните дванадесет години всеки ден чакам смъртта. Сега тя дойде и видът й няма значение.
— Откъде научи нещата, които са известни само на сър Джефри? — попита Джим.
— Самият Мурад Богатия ми ги каза — отговори мъжът с отчаяно изражение. — Някога бях рицар и се казвах сър Ренел де Оуст. Тогава бях човек и рицар, но след дванадесет години робство от мен не остана нищо, нищо!
— За бога, Джеронд! — намеси се Анджи, защото Джеронд продължаваше да гледа сърдито. — Имай милост към този човек. Това може би е първият му и единствен шанс да избяга…
Тя се обърна към Джим.
— Откъде онзи, Богатия, знае тези неща? Може би крие тук някъде истинския сър Джефри?
— Мога да ви кажа само — отговори сър Ренел с тъжния си глас, — че за трите години, прекарани тук, не съм виждал друг, който като мен някога да е бил рицар. Кълна се в това, което бях някога!
Джим, чието съзнание бе обременено с разсъждения върху неразрешимите проблеми, последвали арестуването им в ресторанта, изведнъж усети ума си кристално бистър и разтоварен от големите и малките неприятности, които му се бяха случили до сега. Усещането бе подобно на внезапното осъзнаване на приближаващата опасност, когато ума и тялото се съединяват в бойна готовност.
Същото нещо му се бе случило като студент по време на сесия. Явяваше се на изпит по физика и половината време се бе взирал във въпросите от теста, без да може да отговори на нито един от тях. Струваше му се, че е изправен пред плътна стена, в която никога не е имало и няма да има пролука. После изведнъж настъпи просветлението и стената бе разрушена. Всичките му знания, придобити през семестъра, отново изплуваха в ума му и въпросите от теста му се сториха детински лесни. Сега се бе случило същото.
— Хоб — каза той.
— Да, милорд.
Джим погледна духчето. Двата хобгоблина, седнали върху реещите се из стаята струи пушек, си приличаха като две капки вода. Единствената разлика бе в това, че Хоб изглеждаше весел и седеше гордо изправен, докато хобгоблинът на Малвърн не само бе по-дребен, но и се бе свил на топка с надеждата никой да не го забележи.
— Ще ни представиш ли приятеля си? — попита Джим.
— Това е Хоб от Малвърн, милорд.
Духчето от Малвърн се сви още повече.
— Добре. Можете ли вие двамата да отидете в градината? Там има един фонтан. Донесете ми вода от него в някакъв съд, например дълбока чиния.
— Разбира се, милорд. Ще ти донесем вода, но не мисля, че в градината има чинии.
— Тогава намерете нещо с формата и размерите на чиния.
— Това е лесно — кимна Хоб и се завъртя заедно с дима си. Духчето от Малвърн го последва и двамата изчезнаха зад завесата към градината.
— Защо искаш да ти донесат вода? — попита Анджи. — Да не си жаден?
— Не, не съм жаден… — отвърна Джим, но преди да довърши изречението, двата хобгоблина влетяха обратно в стаята и донесоха водата в паница, направена от… от пушек. Джим изглеждаше силно изненадан, но каза:
— Сложете я на пода. — Наоколо нямаше друго подходящо място. Хоб постави паницата върху килима, а Джим коленичи и се взря във водата.
— Служи за гадаене — поясни той. — В Англия използваме кристални топки или огледала, а тук си служат с вода. Брайън и аз наблюдавахме как един магьосник в Триполи гадае по този начин. Щом той може, аз също мога.
Гадаенето изискваше разход на магическа енергия, която Джим се стараеше да пести, но нямаше друг начин да изпълни плана си. Съсредоточи се върху водата и си представи стаята, в която бяха преди малко и в която вероятно още седяха Байджу, Ибн-Тарик и Мурад с Келб.