— Не сме отлично въоръжени — обобщи Брайън, — но съм сигурен, че ти, Анджела и ти Джеймс няма да се колебаете да използвате ножовете си, ако се наложи. Из тъмните коридори вероятно ще срещнем прислужници.
— Бъди спокоен, Брайън — кимна Джим. — Сър Ренел, покажете ни пътя.
— Бог да ви благослови, сър Джеймс, задето говорите с мен като с равен! — каза сър Ренел. — Аз единствен нямам оръжие, но ще се постарая да свърша поне едно добро дело, преди да умра. Ще стане по-бързо, сър Брайън, ако аз водя. Аз знам пътя, за разлика от вас. Ако се усъмните в мен, можете да използвате ножа си.
— Честно казано, недоверчив съм — отвърна Брайън. — Ако по-нататък оправдаете доверието ми, може би ще ви дам оръжие.
— И мога да умра в бой!? Бог ми изпраща тази възможност. Последвайте ме!
Сър Ренел ги поведе през прохода между двете стаи и докато преминаваха, Джим видя, че стената е много по-дебела, отколкото той си мислеше и изключително солидна. Сър Ренел се отклони в дясно и натисна леко друга плоча, която откри пътя към друг тъмен проход. Той бе толкова тесен, че най-добре бе да вървят в колона по един.
— Хоб? — обърна се назад Джим. — Тук ли сте? Вие, хобгоблините, виждате добре в тъмното, нали?
— Да, милорд — чу се гласът на Хоб, — виждаме отлично.
— Брайън — каза Джим, — предлагам да пуснем духчетата да вървят на около петнадесет фута напред и да ни предупреждават за наближаваща опасност. Те се движат безшумно и не се забелязват в тъмнината. Дори и да стигнат проход, осветен с факли, пак няма да се забележат.
— Съгласен съм — отвърна Брайън.
Джим усети леко раздвижване на въздуха покрай ушите си, което означаваше, че минават хобгоблините със своя пушек. Колоната продължи напред бавно и пипнешком. След време тръгнаха по-бързо, тъй като сър Ренел крачеше с увереността на човек, който е свикнал да минава оттук.
След известно време напред се появи светлина и се озоваха в по-широк коридор, осветен от факли. Прекосиха го, без да срещнат никого, после сър Ренел ги поведе из истински лабиринт от завои и коридори, всичките осветени и безлюдни. Изведнъж обаче Хоб долетя до Джим и прошепна в ухото му:
— Човек!
— Брайън… — започна Джим с глас, достатъчно силен, за да го чуе приятелят му, но бе прекъснат от някакъв човек, който внезапно изскочи пред тях и почти се сблъска със сър Ренел.
— Неверник! — възкликна мъжът. — Какво правиш с тези…
— Не питай! — отвърна сър Ренел с твърд тон. — И забрави, че си ни виждал!
Слугата ги изгледа, после бързо мина покрай тях с глава, извърната към стената.
— Трябва да побързаме — обади се сър Ренел от началото на коридора. — Той ще мълчи известно време, защото аз съм слуга на прислужниците и обикновено не говоря с никого. Ще си помисли, че съм толкова нахален, защото изпълнявам заповеди. Но рано или късно ще каже на някого и новините ще стигнат до ушите на всички и най-вече тези на Мурад.
Сър Ренел ускори крачка, останалите също забързаха. За щастие, коридорът бе осветен и нямаше опасност да се сблъскат или да се спънат. Тъкмо достигнаха поредната факла, когато сър Ренел спря и вдигна ръка.
— Тук ще завием надясно — каза той. — Нататък няма осветление, но от двете външни страни на коридора има хора, така че пазете тишина. Много сме близо до стаята, в която е Мурад.
Завиха и сър Ренел спря пред една монолитна на вид стена. Отвори я с едно докосване и влязоха в стаята, където би трябвало да се намира Мурад. Щом прекрачиха прага, входът автоматично се затвори зад гърба им. Сър Ренел, Джим и Брайън се спогледаха. После Джим се зае да проучи обстановката.
Намираха се в стаята, която бяха видели в купата с вода. В страни имаше арковидна врата с пердета, откъм която се носеше портокалово и лимонено ухание.
— Ще се наложи да го събудим — каза Джим, поглеждайки към Мурад.
Той се приближи към леглото, протегна ръка и хвана рамото на спящия. Пръстите му изненадващо потънаха в плата, сякаш там нямаше нищо. Джим придвижи хватката си нататък и изведнъж напипа нещо, което повече приличаше на рамо. Поглеждайки под брадата, забеляза, че вратът, в сравнение с останалото тяло, е доста тънък. Джим хвана здраво рамото и го разтърси.
Мурад отвори очи и извика:
— Кой… какво — изправи се в леглото с пъргавост, нехарактерна за толкова пълен човек. Огледа присъстващите и очите му се разшириха, щом съзря Джеронд.
— Джеронд! — възкликна домакинът, като че ли само тя присъстваше в стаята. Погледът му се обърна към сър Ренел.