— И какво стана там? — попита Джим.
— Хасан ми предложи всичко наоколо — богатство, харема, властта, влиянието, ако в замяна аз приема върху себе си неговото проклятие. Бях изцяло в негова власт. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Ако не се бях съгласил, сигурно щеше да ме убие. А и тогава глупаво се надявах, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието. Грешах.
— И какво точно бе проклятието? — попита Брайън. — Какво става, когато то те порази?
— Това е единственото нещо, което няма да ви кажа. Такова проклятие никой разумен човек не би искал да понесе, камо ли да го предаде на друг. Ако се бях опитал да се изплъзна от проклятието, след като вече съм го приел върху себе си, то щеше да ме преследва до края на света и накрая да ме застигне. После щеше да се прехвърли и върху наследниците ми чак до седмо коляно.
— От къде един човек е успял да се сдобие с такава сила, че да проклина така? — замисли се Джим. — Ами Келб?
— Келб ли?
— Джинът. Не ми казвайте, че не знаете за него. Когато преди малко бяхме събрани всички в голямата стая, той излезе и седна до вас.
— Онова кафяво куче е джин? Мислех си, че е само куче, което има задачата да ме наблюдава от време на време. Подозирах, че е шпионин на Хасан, но не съм си и помислял, че е джин.
— Това е много интересно — каза Джим.
— Мога ли да попитам защо?
— Защото джинът е от Естествените, а те не притежават властта да създават проклятия.
Сър Джефри бе крайно изумен.
— Кажете ми нещо — продължи Джим. — Знаете ли дали в тази къща има място, от което веднага може да се отиде в Белия дворец? Можете ли да ме заведете до него?
Джефри се поколеба.
— Всъщност има две такива места, през които се минава последователно, за да се отиде в крепостта на Хасан. Да не би да искате да отидете в Белия дворец?
— Да — отвърна Джим. Думата отекна в тишината. Останалите се втренчиха в него.
— Джеймс, това едва ли е разумно! — каза Брайън. — Ние дори не сме въоръжени. Ако можехме отнякъде да си набавим мечове…
— Не мисля, че ще имаме нужда от мечове или каквито и да било други оръжия. Освен това възнамерявах да отидем само аз и сър Джефри.
— И да си сложиш главата в устата на лъва, без аз да мога да ти помогна в битката? — извика Брайън. — Никога!
— Тогава, щом и ти ще дойдеш, което е ненужен и глупав риск, трябва да ми се довериш във всичките ми действия. Няма да мога обаче да ти пояснявам постъпките си, когато отидем там.
— Джеймс, не са ми нужни обяснения — каза Брайън. — Но все пак ще е добре да имам меч.
— По пътя ще можете да се снабдите с мечове — предложи сър Джефри.
— Добре — кимна Джим. — Почакайте ме тук за минута.
Той излезе от стаята и отиде в съседното помещение.
— Анджела, Брайън, сър Джефри и аз ще ви оставим тук за малко. Искаме да проверим нещо по коридорите.
— Няма да стане — поклати глава Анджи. — Ако ще ходите някъде, аз също идвам с вас.
— Бройте и мен — обади се Джеронд.
— Ще станем голяма група — каза Джим. — Първоначалната ми идея в Белия дворец да отидем само двамата със сър Джефри се превърна в цяла експедиция. Ако дойдете с мен, главната ми грижа ще е да ви пазя. Не искам да ви вземам на онова място.
— Двете духчета ще ни пазят от опасности. Решено е, Джим!
Анджи посочи зад гърба на Джим. Той се обърна и видя любопитните лица на хобгоблините, яхнали пушеците си. Очевидно го бяха последвали до тук. Джим се предаде.
— Хобгоблини — каза той, — отиваме в крепостта на асасините.
— Разбирате ли? — попита ги Анджи.
— Не — отговори духчето на Малвърн. Това бе първата дума, която Джим чуваше от него.
— Аз ще ти кажа как да стигнем до там — обади се Хоб. — Ще ти хареса. Много е вълнуващо.
Хобгоблинът от Малвърн преглътна и кимна.
Джим се бе принудил да се съгласи. Често му се случваше и затова реши да не хаби повече енергия в битка с неизбежното.
— Елате насам — каза той и тръгна към другата стая.
Сър Ренел го чакаше там и каза:
— Убеден съм, сър Джеймс, че не сте възнамерявал да ме оставите тук?
Джим въздъхна мислено.
— Ни най-малко.
— Заприличахме на керван — промърмори Брайън.
— Аз също съм убедена, че Брайън не имал намерение да ме остави тук. Нали, Брайън? — попита Джеронд.
— Не, разбира се… — намръщи се Брайън. — Истински керван… — прошепна отново той, но толкова тихо, че го чу само Джим, който бе най-близо до него.