Като че ли тази несъществуваща сфера представляваше главата на невидим, но тежък чук, чиято дръжка се простираше до средата на разстоянието между Джим и седящите. Джим си представи, как подобно на внезапна черна вълна чукът се издига, завърта се и пада, за да размаже него и всички около него. Този чук се контролираше от някои от тримата седящи на върховете на триъгълника или от всички тях заедно.
Силата притежаваше могъщество, с което Джим не се бе сблъсквал преди. Вероятно я владееше магьосник от висш ранг, макар и не толкова велик, колкото онзи, с когото Джим се бе сражавал първоначално при Прокълнатата кула. Тогава Каролинус се бе намесил и бе овладял положението. Сега обаче, притежателят на могъщата сила не бе единственият, който можеше да използва магия. Водовъртежът на силата все още бе съсредоточен върху Ибн-Тарик, но може би Хасан и кучето още не бяха разгърнали мощта си. Джим имаше неприятното усещане, че го очакват още изненади.
Постепенно осъзна, че не е Хасан. Той не можеше да е магьосник, щом ръководеше група като асасините. Тяхната дейност изцяло противоречеше на магическите правила. Пък и ако Хасан имаше някакви магически способности, Абу Ал-Ксаир нямаше просто да говори с него и после да си тръгне. В такъв случай оставаха другите двама. Ибн-Тарик изцяло бе потопен във водовъртежа на силата, но едва ли бе магьосник, защото действаше прекалено агресивно. Отговорът бе един.
— Ти си заклинател — каза Джим на Ибн-Тарик, който се усмихна и отвърна:
— И то по-могъщ, отколкото си си представял. Не е ли така? Мислеше си, че Джулио Екоти — съветникът на френския крал Жан, който се съюзи с победените от теб морски дракони — владее цялата мощ на човек, който изучава и използва „Пълна книга на заклинанията“, нали? Истина е, че Джулио научи малко и после хукна по света да забогатява чрез познанията си. Аз обаче останах и никога не престанах да се уча от големите майстори на моето изкуство. Сега вече силата ми надминава твоята.
Джим внезапно осъзна нещо, което трябваше да забележи по-рано. През прозорците на купола се виждаше как следобедът си отива и настъпва вечер. Не беше естествено обаче мракът да идва толкова бързо. Явно времето бе нарушило обичайния си ход. С потъмняването на небето, сенките, които Джим в началото по-скоро бе почувствал, отколкото видял, че се събират и тълпят в залата, станаха почти видими. Сега приближаваха към него и спътниците му. Джим ясно виждаше очертанията и структурата им. Всяка от сенките имаше свой размер и облик, и всички те заедно стесняваха бавно, но сигурно кръга около групата на Джим.
Нямаше време за губене. Сега Джим разбра защо Каролинус го предупреждаваше да пести магическата си енергия за неотложни и спешни случаи. Теоретично погледнато, запасите му от магическа енергия бяха „неограничени“. На практика обаче трябваше да има някакви ограничения, иначе банката би се разорила — Джим щеше да призове цялата налична магическа енергия и да не остави резервен запас за друг магьосник. Сега се нуждаеше от цялата сила, която можеше да събере, защото усещаше, че се е изправил пред нещо много по-могъщо от самия него. Мислено се зарадва, че не е прахосал запасите си.
Обърна се към магическите си сили и се озова на стръмен каменист планински склон. Изкачваше се нагоре към върха, който тъмнееше на фона на черен колос срещу светлината. Джим инстинктивно усещаше, че жезълът, който трябва да вземе, се намира на онзи връх. За миг се поколеба. Разстоянието беше прекалено голямо, а той не смееше да отсъства дълго от куполната зала в Белия дворец. Изведнъж отнякъде се появи Каролинус. Стоеше върху една канара до пътеката, по която Джим трябваше да мине, и гледаше към него.
— Ще имаш време — каза старият магьосник, — но си пести силите, за да стигнеш до върха. Иначе няма да се справиш с това, което те чака там.
След тези думи Каролинус постоя още миг, после изчезна. Вятърът свиреше и свистеше между камъните и скалите от двете страни на тясната планинска пътека. Не се виждаха никакви растения, а само голи скали. Когато Джим пое дълбоко въздух, студът вледени тялото му въпреки дрехите. Вятърът шибна лицето му. Вдиша още веднъж дълбоко от разредената атмосфера и се заизкачва по скалистата пътека между канарите.
Към свистенето на вятъра се добавиха нови шумове и Джим осъзна колко тихо е било всъщност наоколо. Сега чуваше трополенето на ситни камъчета и остъргването на подметките му върху по-големите камъни. Помисли си с благодарност за онази нощ в лагера на кервана, когато асасините го бяха отвлекли. Тогава бе заспал с ботушите, за да предпази краката си от студения планински въздух. Шумът от стъпките и от дишането му отекваше силно в абсолютната тишина наоколо. Никъде нищо не трепваше, не се чуваше дори глас на прелитаща птица.