— Моля, милорд — изписука Хоб от Малвърн, — нека да бъде Малвърн! — и духчето погледна не Джим, а сър Джефри.
— Да — твърдо кимна Джеронд. — Най-добре да отидем в Малвърн. Ще остана там, докато не се омъжа по всички правила.
Тя погледна баща си и добави:
— Ще живея в едната част на замъка. Ти можеш да се настаниш в старите си покои.
— Джеронд… — заговори сър Джефри, но гласът му се задави, а вдигнатата към дъщеря му ръка се отпусна вяло.
Джим бързо си представи, че всички са в голямата зала на Малвърн, на подиума с главната маса и мигом те се пренесоха там.
Глава 30
Очите на Брайън светнаха, щом видя масата.
— Къде е прислугата? — попита той на висок глас.
Отговор последва едва след няколко минути, когато един младеж, сравнително ниско поставен в йерархията на слугите внимателно пристъпи в стаята и ги изгледа учудено.
— Храна и вино за гостите на баща ми! — нареди Джеронд. — Бързо, момче!
Но прислужникът стоеше като препариран и зяпаше сър Джефри.
— Да, да! — каза нетърпеливо Джеронд. — Това е твоят лорд, който си дойде у дома. Сега тичай да донесеш заръчаното. Бързо!
Прислужникът се обърна и хукна към кухнята.
Гостите стояха и се споглеждаха неловко. Голямата зала в Малвърн бе почти толкова голяма, колкото и тази в Малънконтри, но след като напоследък бяха прекарали известно време в по-различни сгради, сега замъкът им се струваше мрачен, примитивен и зле мебелиран.
Голямата маса, поставена върху подиума, беше гола, а краката й бяха направени от дървени трупчета.
Другите две маси бяха разположени отстрани върху пода и на практика имаха само крака. Плотовете им бяха свалени и опрени в стената. Следобедната светлина влизаше през няколкото подобни на амбразури прозорци. Поради липса на дим, двата хобгоблина стъпиха на пода и заприличаха на кльощави черни зайци, които жадно оглеждаха студеното празно огнище на Голямата зала. Щом господарката на замъка я нямаше, огънят не се палеше. Въздухът беше мразовит.
— О! — възкликна Джеронд, сякаш се събуждаше от дълбок сън и веднага премина към приетата любезност. — Моля седнете, милейди, господа!
Всички се качиха на подиума и седнаха в тапицираните столове около масата. Столовете приличаха на бъчви, обрязани така, че да се оформи седалка и облегалка. Столът по средата учтиво бе оставен за домакина, сър Джефри, но той седна към края и така, след кратко колебание централното място бе заето от Джеронд.
Тъкмо се бяха настанили и се появиха четирима слуги, които застлаха масата с покривка и сервираха пред всеки бокал, купа и лъжица. Други двама прислужника се заеха да запалят огъня в камината.
Брайън и Джим автоматично погледнаха към ножовете на коланите си, но сър Джефри и сър Ренел, които също протегнаха ръце в обичайния жест към несъществуващите им ножове, седяха и гледаха тъжно.
— Ножове за хранене за вашия лорд и сър Ренел! — нареди Джеронд.
Един от слугите хукна обратно към кухнята.
— Чакай! — обърна се Брайън към слугата, който току-що бе напълнил бокала му. Пресуши чашата и веднага я поднесе за повторно пълнене.
— Сър Брайън! — скара му се Джеронд.
— По дяволите, Джеронд. Жаден съм. Нима ще ми откажеш една бърза чаша вино след всичко, което преживяхме. Обещавам оттук нататък да пия бавно и възпитано.
— Господа — обърна се Джеронд към баща си и сър Ренел, — моля ви, не се смущавайте. Пийте!
Двамата мъже бързо грабнаха пълните бокали, но ги държаха необичайно внимателно. И двамата от години не бяха докосвали такива чаши и сега ги поднесоха почти благоговейно към устните си. Джеронд също отпи от бокала си, последвана от Анджи и Джим, който след примера на жените отпи от виното си глътка, голяма почти колкото тази на Брайън. С вкуса на виното всичко окончателно си дойде на мястото. Джим вече се чувстваше у дома си. Отпи още големи глътки и почти се задави. Никой не си и помисли да разреди виното си, въпреки че на масата имаше кани с вода. Слугите отново напълниха празните бокали.
Анджи се усмихна на Джим, който й отвърна със същото.
— О — обади се Анджи, — хобгоблините.
Всички се обърнаха и погледнаха към пода, където двете забравени духчета стояха едно до друго и гледаха тъжно.
— В кухнята има голям хубав огън, мъничета — каза нежно Джеронд. — Покажи пътя на госта си, Хоб от Малвърн.
Лицата на двата хобгоблина светнаха. Хоб от Малвърн хвана приятеля си за ръка и каза:
— Ела с мен! — и двамата изтичаха към кухнята.