— Изкачих една планина. Беше…
Джим се обърна към Анджи, обзет от желание да й разкаже всичко, но не бе в състояние да го стори. Накрая каза:
— Мисля, че сега няма да мога да ти разкажа. Нужно ми е малко време, за да мога да погледна случилото се отстрани и да го обмисля. Тогава ще ти разкажа всичко.
— Но съм права, нали? Изминал си дълъг път, като Каролинус.
Джим кимна. Поседяха мълчаливо и гледаха как над огъня се пръскат още искри.
— Всичко е част от цялото — обади се Джим, все още загледан в огнището. — Също както странното поведение на слугите. И аз, и ти знаем, че не биха се държали така с лорд или лейди, които са родени и израснали в четиринадесети век. Обличаме се като тях, говорим като тях, държим се като тях, но сме различни и хората, които живеят с нас, го усещат.
Той погледна Анджи и се намръщи.
— Спомняш ли си, че поискахме да останем в тази епоха, защото ни харесваше. Не искахме да променяме нищо в нея, но всъщност правим точно това. Никога не съм възнамерявал да ставам магьосник, но вече съм такъв, независимо дали ми харесва или не и си служа с магията. Обаче я обръщам по маниера на двадесети век, използвам похвати от двадесети век, така както прехвърляме върху хората от замъка, живеещи с нас, нашите характери, които са също от двадесети век.
Джим замълча, но Анджи не каза нищо. Той си помисли, че всъщност няма какво да му отговори.
— Нито аз, нито те могат да го спрат, но то се случва. Аз съм като добавка в маслото, за да върви по-плавно двигателя. Обаче щом ме поставиш вътре, машината тръгва по различен начин. Мисля, че знам какво тревожи прислугата — възмущават се от това, че сме ги изоставили.
— Не мисля така — отвърна Анджи.
— Или е това, или е нещо подобно. Присъствието ни тук им осигурява много неща. Най-малкото, могат да се похвалят, че техния лорд е магьосник. Ние сме най-благите и сговорчиви феодали, които, която и да е прислуга в замък от четиринадесети век е имала. Могат да ни въртят на малкия си пръст и го правят постоянно. Сега ни дават да разберем, че друг път не бива да заминаваме, без първо да се посъветваме с тях и да получим разрешението им.
— Джим…
— Не, не греша. Начинът, по който ги караме да се чувстват с неща, като хипокауста, който топли стаята отдолу или пък с онези мои хитроумни изобретения и подобрения из замъка, не е по вкуса им. Всичко това никак не им се нрави и са прави. Светът си е техен и ние не бива да го объркваме. Мисля, че тайно ни мразят. Навярно никога няма да го признаят и пред самите себе си, но се чувстват точно така. И започват да проявяват чувствата си. Ще видиш, че точно това се крие зад новото им поведение.
Джим замълча, а Анджи дълго го гледа. Накрая каза нежно:
— Наистина си преодолял големи трудности, за да получиш жезъла, но мисля, че…
На вратата се почука.
— По дяволите, кой ли пък е сега? — изръмжа Джим.
— Влез! — извика Анджи.
Появи се отново Джон Стюард и внимателно и тихо затвори вратата след себе си.
— Милорд — заговори той с официален тон. — Госпожа Плизет от кухнята е тук и иска да ви се извини за разлятото вино.
— Милорд ще я приеме. — Анджи изпревари отговора на Джим.
— Да, милейди — отвърна Джон, излезе и затвори вратата. След малко се върна с Гуинет Плизет, която плачеше и кършеше ръце. Тя се втурна направо към Джим и понечи да коленичи пред него.
— Изправи се! — строго нареди Джим.
Гуинет Плизет се изправи с мъка и занарежда на пресекулки:
— Милорд, вината беше изцяло моя и аз си признавам сама. Каквото и да реши Ваша светлост ще е справедливо наказание. Все пак в името на всичките тези години, през които съм тук може ли да ви помоля за извинение?
Джим изобщо не бе в настроение да слуша подобни излияния.
— Всичко е наред, госпожо Плизет — каза той с все още остър тон. — Това е всичко. Ще забравим за случката. Свободна сте да си вървите.
— Почакай малко! — извика Анджи. Преди по-малко от месец, част от покоите бяха обособени в стая за Робърт, а останалото голямо пространство бе разделено на две по-малки стаи. Имаха предостатъчно място — целия етаж на кулата. Сега имаха дневна и спалня с отделни огнища. Анджи посочи вратата на спалнята. — Гуинет, влез там и ме почакай. Ще дойда след минута. Джон, свободен си да си вървиш.
— Да, милейди. — Джон излезе и затвори вратата. Анджи отново стана от стола си и каза:
— Сега ще разбера защо прислугата се държи така. Гуинет и аз прекарваме много време заедно и мислим по сходен начин. Ще открия отговора. Чакай ме тук!
Анджи влезе в спалнята и затвори вратата. Джим си остана седнал на стола. След малко стана, наля си вино, седна отново и отпи от него. Междинната стена между двете стаи беше направена от същите каменни блокчета, от които бе построен и целия замък. Всъщност, бяха ги взели от долните етажи. Камъкът бе отличен шумоизолатор, но през вратата, която беше от обикновено дърво Джим би могъл да чуе гласовете на двете жени, без да различи думите им.