— Въпреки това се влюбихте — каза Анджи.
Джим погледна през прозореца към изпъстреното с облаци небе, в което кръжеше див ястреб. В гласа на Анджи се прокрадна нотка, от която той винаги се боеше. Топлината на огъня и пълната чаша вино, която бе така глупав да изпие на екс, притъпиха съзнанието му и почти го приспаха. Опасяваше се, че разговорът ще приеме безсмислен обрат: „Нали твоят прачичо живее там? Чудя се дали не означава, че и някои от роднините ми също са живели там?“. Джим усети, че се унася и с голямо усилие задържа очите си отворени.
Джеронд кимна на Анджи:
— Ние самите отначало не осъзнавахме, че сме влюбени. Знаехме само, че като деца щом се разделяхме много, си липсвахме едни на друг, а когато се съберяхме, бяхме безкрайно щастливи. В онези дни се карахме и дори на няколко пъти се сбихме. Но въпреки всичко един ден се оказа, че сме влюбени. По-късно, когато аз пораснах, казах на баща си, че с Брайън възнамеряваме да се оженим. Това е истина, през един от онези редки периоди, когато той си беше у дома и успях да говоря с него.
— Толкова рядко ли си идваше? — попита Анджи.
— Той винаги отсъстваше, защото изпълняваше нечий поръки или друга задача, която би му донесла злато. Както вече споменах, моят баща и бащата на Брайън си приличаха по това, че все преследваха голямото богатство. Така или иначе, когато му казах какво изпитвам към Брайън, баща ми тропна с крак и се развика, че никога няма да ми разреши да се омъжа за Брайън и че трябва да сключа брак с херцог или принц. Това бе другата му грандиозна мечта и не го интересуваше факта, че не бих дала Брайън за никой принц на света.
Джеронд внезапно се обърна към Джим, който положи всички усилия да изглежда буден и заинтригуван от разговора.
— Точно за това исках да поговоря и с двамата, Джеймс. Брайън ми каза, че очаквате кралят да ви присъди попечителството над Робърт Фалън и че може да се наложи ти лично да се явиш пред Негово величество, заради което в момента не можеш да напуснеш Англия. Напълно те разбирам, Брайън също.
— Ами… — започна неуверено Джим. Чувстваше се крайно неловко. Без съмнение Брайън беше дълбоко засегнат от отказа на Джим да му помогне в издирването на бащата на Джеронд при Божи гроб, особено сега, след като бе известно къде точно се намира той. При тези обстоятелства да си остане у дома, дори с цената на едно приятелство, бе единственото разумно според средновековните стандарти нещо, което Джим можеше да направи. Земята и състоянието бяха всичко и придобиването им превъзхождаше по важност всичко останало.
Следователно здравият разум на Брайън се съгласяваше, че действията на Джим са правилни. Но въпреки всичко те бяха кръвни братя в буквалния смисъл — заедно бяха проливали кръвта си в не една битка. Истинският рицар, какъвто бе Брайън във всяко свое действие, би пренебрегнал богатството и земите на Фалън и би се притекъл на помощ на другаря си. Джеронд несъмнено споделяше чувствата и вижданията на Брайън.
— Ами… — повтори колебливо Джим.
— Джеймс, не мисли, че искам да оспоря решението ти — каза сериозно Джеронд. — В живота на всеки от нас често се налага да прави труден избор, сигурна съм, че подобно на Брайъновото, и твоето сърце е забило по-силно при мисълта за приключение при Божи гроб. А и ти винаги си бил готов да помогнеш на другар по оръжие. Сега обаче вероятно ще ти се наложи да решаваш много други въпроси, които те засягат, особено по отношение на управлението на имуществото на Робърт Фалън. Все пак, въпреки всичко те моля да обмислиш отново едно от решенията си.
— Всъщност, Джеронд… — започна Джим, но Джеронд отново го прекъсна.
— Не, Джеймс, изслушай ме, моля те!
— Разбира се — каза Джим и се почувства още по-неловко.
— Искам да ви кажа нещо, което не бих казала на никого другиго, освен на вас двамата. Мога да го направя, защото с Брайън сме много близки.
Джеронд се обърна към Анджела.
— Преди да срещна теб, Анджела, не бях имала близка приятелка. Не мога да понасям повечето жени. С изключение на някои по-възрастни дами, всички те са просто едни бъбриви и безхарактерни същества. Толкова са завладени от собствените си възгледи и са така твърдо убедени, че винаги са прави, че сигурно постоянно бих се карала с тях. Но ти си различна, Анджела.
— Ами аз… — каза Анджи.
С нотка на извратено задоволство Джим забеляза, че е така очевидно притеснена, както бе и той самият преди малко.
— Става дума за това да умеем да постигаме взаимно съгласие по даден въпрос — продължи Джеронд и отново се обърна към Джим. — Именно по този начин сте свързани ти и Брайън. Той никога не е имал близки приятели от своето съсловие, които да споделят възгледите му. Винаги се е състезавал с тях и винаги е бил по-добрият във всеки двубой. По тази причина малцина са хората, които уважава. Има такива, към които Брайън изпитва огромно уважение, заради по-високото им положение, като сър Джон Чандос, който е толкова по-възрастен и с такива заслуги във война и мир, че Брайън изобщо не може да се сравнява с подобен рицар. С всички останали достойни мъже, които би могъл да уважава, той трябва да се бие. Ти сам видя какво стана със сър Харимор на празненството у графа. Някой ден Брайън ще убие сър Харимор, освен ако преди това Хари не убие него. Въпреки всичко обаче, Брайън не се съмнява в бойните умения на Хари. Брайън може да харесва твоя стрелец Дафид ап Хицел, защото не е от благороден произход. Затова и не може да има никакво състезание между тях двамата. Брайън с радост ще признае, че Дафид ап Хицел не само е по-добър стрелец от всички други, но е и по-добър стрелец от него самия.