— Това го разбрах. Кажи какво по-конкретно искаш.
Кучето се притисна до десния му крак и понижи глас. През ума на Джим за миг мина мисълта за бълхи, въшки и всевъзможни кожни заболявания, но естествената му симпатия към кучетата (дори към плъхоподобните екземпляри, като този), с които обикновено се разбираше добре, го възпря да дръпне крака си.
— Отчаяно се нуждая от твоята закрила, велики и непобедими господарю — продължи кучето почти шепнешком. — Бягам от могъщ и зъл вълшебник, който ме измъчваше по най-жесток начин. Когато те видях да омагьосваш морето, веднага те разпознах. Ти си толкова по-велик и по-могъщ от него, колкото той е по-велик и по-силен от мен. Дръзнах да те помоля за защита, защото знам, че чрез твоето Изкуство ти вече си разбрал, че аз съм джин (както и този, който ме тормозеше и сега ме преследва), така че не е нужно от самото начало да ти се явя в истинския си облик.
За първи път от часове насам Джим изостави мисълта за Ррнлф и подводните бездни. Във всичко казано до сега от кучето, се долавяше ясна лъжлива нотка.
Нищо чудно, че кучето (тоест джинът) го бе разпознало като магьосник. Много други не-хора бяха правили същото. Други не успяваха, но винаги съществуваше вероятност да почувстват или подушат магическия аспект на личността на Джим. В настоящия случай обаче, животното явно налучкваше. Джим съвсем не се опитваше да омагьоса океана.
Обзе го силно безпокойство. Житейският опит в тази епоха го бе научил, че в повечето случаи е най-разумно да не разкрива веднага истинската си същност. Под прикритието на заблудата можеше по-добре да проучи ситуацията, в която се намираше. От това зависеше сигурността им — тази на Джим и особено тази на дребничкия Хоб.
Знаеше, че сега се намира на територията, владяна от източните Естествени, наричани джинове или джанове. Всеки един от тях се наричаше джин. Ако това куче наистина беше джин, тогава най-правилно щеше да бъде Джим първо да разбере какви магически сили владее той, като междувременно разкрие възможно най-малко от собствените си способности.
— Твърдиш, че си джин — каза Джим на животното, — но преди да ти осигуря каквато и да е защита, трябва да разбера дали мога да ти имам доверие и да те опозная по-добре. Първо — наистина ли си джин?
— Наистина, господарю мой! — извика кучето с висок тънък глас и бързо погледна зад гърба си, сякаш очакваше, че някой го подслушва.
— Ще видим — продължи Джим. — Разбира се, ти си прав, като смяташ, че аз те разпознах, без да се явяваш в истинския си облик. Но може би ти си джин, когото някой светец е лишил от силите му, заради извършени злини и сега си обречен вечно да скиташ като куче? Докажи ми, че можеш да си върнеш истинския вид.
— Наистина ли се налага да го прави? — прошепна страхливо Хоб в ухото му.
— Тихо! — обърна се Джим към рамото си. После отново погледна кучето. — Е?
Животното промени външния си вид.
— Кажи ми кога да си отворя очите — каза Хоб.
— Добре. Можеш отново да приемеш кучешки облик. Видях достатъчно — бързо каза Джим. — Хоб, вече можеш да погледнеш.
Това, което Джим видя, а Хоб само мярна с поглед, беше огромна мъжка фигура със сива кожа и голям корем, облечена в нещо като туника и широки пурпурночервени панталони. Джинът имаше отблъскващо грозно лице с трето око, разположено в долния край на челото, точно между другите две. Устата му беше огромна и изкривена в десния ъгъл, което би трябвало да придаде на лицето радостен вид, но вместо това физиономията изглеждаше невъобразимо зла.
След миг джинът отново се превърна в куче.
— Дотук добре — кимна Джим. — Имаш ли и някакви други способности? Например, ако не бях магьосник, а обикновен човек, щеше ли да ме изкушиш с обещание за голямо богатство.
— Прости ми, господарю — проплака кучето, умилквайки се около него, — но щях да го направя. Разбира се, не съм толкова глупав, че да предлагам съкровище на неподкупна личност като теб.
— Докажи ми, че можеш да го направиш. Докарай тук сандък, пълен с рубини, сапфири, диаманти и други скъпоценни камъни.
Сандъкът мигом се появи, но бе здраво затворен и заключен и съдържанието му не се виждаше.
— Прости ми, прости ми… — изскимтя кучето. Капакът се отвори и под него се показаха всякакви разноцветни скъпоценни камъни. Разбира се, никой от тях не бе обработен и шлифован, тъй като шлифовката почти не бе позната през тази епоха.
Джим махна надменно с ръка:
— Отлично. Сега го махни. Подобни дрънкулки не ме интересуват.
Съкровището изчезна. Джим изпита известно съжаление, но не го показа. В тази епоха външният вид и мимиките бяха от първостепенно значение.