Джим знаеше как да се държи в подобен случай. Сведе глава в кратък поклон към високия мъж зад масата, който отвърна със същия жест.
— Чест е за мен да се запозная с вас, сър Мортимър — каза Джим.
— Удоволствието е изцяло мое, сър — отвърна сър Мортимър с впечатляващ басов глас и замълча многозначително.
— Моля за извинение! — весело избъбри Брайън.
— Сър Мортимър, това е почитаемият барон сър Джеймс Екерт, Драконов рицар, за когото много съм ви говорил.
— И не само вие — каза сърдечно сър Мортимър. — Особено ми е приятно да се запозная с вас, сър Джеймс. Както сър Брайън вече спомена, идвате в подходящ момент. Моля, присъединете се към нас на трапезата.
На Джим все още му се гадеше от пътуването с лодката, но сър Мортимър проявяваше любезно гостоприемство и би било обидно да му откаже. Пък и бе доволен, че го приветстваше така сърдечно. Присъедини се към Брайън и сър Мортимър и тримата седнаха в единия край на масата. Тя, подобно на останала мебелировка, която Джим бе забелязал до сега в замъка, бе възможно най-проста и практична. Домът на сър Мортимър напомняше за Малънконтри, какъвто беше, когато Джим и Анджи се нанесоха там. Предишният обитател на замъка не бе живял, а по-скоро бе лагерувал вътре, използвайки сградата като база за многобройни походи и акции.
Джим допря устни до големия четвъртит бокал с искрящо вино, който бе поставен пред него и отхапа от жилавото месо, сервирано от един слуга. По вкуса реши, че е овнешко. След като успя да сдъвче месото достатъчно, за да го глътне, Джим каза:
— Може ли да попитам защо вие, господа, казвате, че съм дошъл в подходящ момент?
— Не би могъл да улучиш по-добро време, Джеймс — отвърна Брайън. — Това е шанс, който се случва веднъж в живота. Никога ли не си мечтал да кръстосаш меч с мароканец?
За миг Джим се замисли върху името, после си спомни, че така биваха наричани мароканските пирати. Всъщност Мароко изобщо се смяташе за люлка и убежище на пирати — поне така смятаха сър Уилям Брутнър и приятели му, които Джим бе срещнал на остров Кипър.
— Сигурен съм, че си! — продължи нетърпеливо Брайън. — Обаче никога не си мислил, че ще ти се отдаде такава възможност. Ето сега аз гостувам тук и стана дума, че на брега при замъка всеки момент могат да се появят пирати. На нашия добър сър Мортимър му се е отдал удобен случай — да се снабди с няколко източни търговски кораба и изглежда собствениците на стоката в тези кораби са наели някои от най-свирепите мароканци да дойдат тук и да ликвидират сър Мортимър и замъка му.
На Джим му дожаля за собствениците на търговските кораби. Иначе казано, думите на Брайън означаваха, че грабежите по море на сър Мортимър бяха стигнали дотам, че собствениците и търговците се бяха престрашили да се опитат да спрат ограбването и за целта бяха наели няколко от прочутите мароканци.
Разбира се, помисли си Джим, такова нещо като справедливост не съществуваше както из Средиземноморието, така и из останалите морета по света. Силният нападаше всеки по-слаб и съответно бягаше от всеки по-силен от него.
Освен това Джим вече бе чул точно по какъв начин си вади хляба сър Мортимър. Въпреки че не желаеше да влиза в сражение с мароканските пирати, Джим бе съгласен с Брайън, че това е едно от най-вълнуващите неща на света. Пък и ако преживееше приключението, то щеше да се превърне в история, която да разказва след завръщането си в Англия и с която да предизвика завистта и възхищението на всички.
Честно казано, Джим познаваше Брайън достатъчно добре, за да знае, че към подобни битки го тласка повече страстното вълнение от действителния сблъсък на живот и смърт, отколкото желанието по-късно да разказва приключенията си. И все пак един такъв разказ не бе съвсем лишен от стойност.
Така или иначе, гласното споменаване, на която и да е от тези мисли пред Брайън и сър Мортимър нямаше да е най-разумното нещо. Вместо това Джим се засмя и се постара да изглежда не само заинтересуван, но и щастлив.
— Наистина ли? — възкликна той. — Навярно очаквате пиратите да се появят всеки момент.
— На върха на кулата стои денонощна стража — обяви сър Мортимър с изумителния си басов глас.
Джим бе готов да се закълне, че събеседникът му не говори с тон, по-висок от нормалния, но думите му сякаш рикошираха от каменните стени наоколо и ечаха из целия замък. Сър Мортимър притежаваше от онези гласове, които човек напълно би чул и разбрал, дори ако е отдалечен на двадесет фута и го обгражда тълпа от хора, говорещи възможно най-високо.