— Аз не се радвам на обстоятелствата толкова, колкото ти, Брайън — каза Джим и усети как Хоб се измъква от торбата на гърба му и се настанява на рамото му. След миг с крайчето на окото си забеляза малката сива глава на хобгоблина.
— Между другото, това е Хоб — бързо каза Джим, — живее в комина на сервизното помещение в Малънконтри. Сега ли се събуди, Хоб?
— Не съм заспивал — отговори Хоб. — Ние, хобгоблините, никога не спим. Само сънуваме, без да спим.
— Хобгоблин! — възкликна Брайън, крайно изненадан. — И какво сънувате?
— Ами… хубави топли комини, добри хора и добра храна в къщата и куп деца, които можем да носим върху…
Той млъкна внезапно и се втренчи в Брайън.
— Не те познавам — прошепна хобгоблинът, сви се зад главата на Джим и се вкопчи във врата му.
— Това е сър Брайън Невил-Смит — каза Джим, — моят най-добър приятел. Често идва в Малънконтри и много обича хобгоблини.
— Чак пък много… — прекъсна го Брайън. — Просто нямам нищо против тях, а и ти всъщност си първият хобгоблин, когото срещам.
Хоб погледна Брайън отново, този път с интерес.
— Вие наистина ли сте Брайън… искам да кажа сър Брайън Невил-Смит? Когато сте бил дете, косата ви е била почти бяла, нали?
— Разбира се! — сепна се Брайън. — Колкото до косата ми — да, беше почти бяла. Не че това е твоя работа.
— Веднъж, когато бяхте много малък, на път за Малвърн баща ви ви доведе в Малънконтри. Беше по времето, когато там живееха едни човеци, наречени Клейв. Всички ядяха, пиеха и пееха и съвсем забравиха за вас. Тогава ви взех и яздихме пушека. Не си ли спомняте?
— Яздили сме пушека… — Брайън се намръщи, но след малко се усмихна. — Разбира се, че си спомням! За бога! Носехме се над гората и ти ми показа къде спят таралежите, а също и леговището на мечката. Показа ми и къщата на магьосника — това беше жилището на Каролинус, но тогава още не го познавах. Всичко си спомням! Значи ти си същият този хобгоблин?
— Да — кимна Хоб. — Бяхте много малък, майка ви беше починала, а баща ви не си беше у дома през повечето време. Докато бяхте в Малвърн, тамошният хобгоблин не ви ли водеше на разходка?
— Никога — отвърна Брайън.
— А би трябвало. Аз поне бих го направил — каза Хоб.
— В името на моя патрон, Св. Брайън, никога не съм забравял онова пътешествие! Ти беше така добър с мен.
— Харесваше ми да ви взимам с мен — сериозно каза Хоб.
— Виждаш ли, Хоб — намеси се Джим. — Казах ти, че сър Брайън обича хобгоблини. С теб дори се познава по-дълго, отколкото с мен.
— Много мило от страна на ваше рицарство, че си спомняте — каза Хоб, все още плахо надничайки иззад Джим.
Брайън се разсмя:
— Тогава бях още хлапе и, разбира се, си нямах никаква представа от обществено положение. И все пак, никога няма да забравя онзи момент. Но Джим, защо си се запътил към Божи гроб, носейки хобгоблин със себе си?
— Именно за това искам да поговорим, преди сър Мортимър да се върне. Веднага, след като получихме попечителството, Анджи и аз отидохме в Малвърн, за да говорим с Джеронд. Тя ни разказа всичко, което знае и което би ми помогнало да те намеря. Пристигнах в Кипър още преди седмица, но никой не знаеше къде точно се намираш. Опасявах се, че вече си взел кораб за Триполи. Джеронд каза, че това е следващата ти спирка.
— Тя е била съвсем права — кимна Брайън. — Наистина не очаквах да ме догониш, поне не толкова скоро. При всяко положение щях да ти оставя съобщение, което да ти помогне да ме намериш. Доколкото разбирам, след моето отпътуване не се е случило нищо важно в Малвърн и Малънконтри?
— Да, като изключим радостната вест, донесена от сър Джон Чандос. Той дойде, придружен от войници и доколкото успях да разбера, се бе запътил към уелската граница.
— Чудно защо — каза Брайън. — Бях в замъка Сийрнарвън, но не чух никакви новини за Уелс. Все още не разбирам защо си взел със себе си и хобгоблина.
Откъм шахтата се чу гласа на сър Мортимър, който сякаш се приближаваше, като че ли рицарят се изкачва обратно по стълбата.
— Анджела настоя — бързо изрече Джим. — Тя и Джеронд са изключително загрижени за твоето пътуване. Джеронд каза, че до края те е умолявала да не тръгваш.
— Така беше — кимна Брайън. — Но аз не виждах причина да отлагам пътуването си. Сигурно разбираш, Джеймс, че докато чакам Джеронд да свикне и да се съгласи с пътуването ми, златото, с което се надявам да се сдобия, може и да го няма вече.
— Разбирам — каза Джим. — За едно нещо обаче Анджи много настояваше. Тя искаше да има възможност да узнае възможно най-бързо, ако нещо се случи с някой от нас двамата. Спомняш си как си яздил пушека с Хоб…