— Аз съм въоръжен само с нож — изпухтя Брайън в ухото на Джим. — Добре е, че си носиш меча и доспехите.
Брайън беше прав. Джим носеше меч, просто защото като пътуващ рицар беше немислимо да тръгне без него. Доспехите, които се състояха от плетена ризница и железен шлем, бяха неотменна защитна принадлежност на всеки пътник. Войниците, които го бяха посрещнали при слизането на брега, не му бяха взели меча — вероятно защото не допускаха, че би могъл сам да надвие дузина от тях, дори и да е въоръжен. Джим изведнъж осъзна, че дотолкова е свикнал с тежестта на оръжието и доспехите си, че от запознанството със сър Мортимър насам изобщо не се бе сетил за тях.
— Ти по-добре слез долу, за да се облечеш и въоръжиш — каза Джим през рамо. — Аз ще уведомя сър Мортимър.
— Не, не — отвърна Брайън. — Няма да е никак учтиво. Нашият домакин щеше да ни съобщи, ако има някаква опасност и трябва да се въоръжим.
— Може просто да е забравил — сухо вметна Джим, който още не си бе съставил твърдо мнение за сър Мортимър. — Ако се окаже, че са необходими мечове, ще ти отстъпя моя. Ти ще го употребиш по-добре от мен.
Брайън издаде някакъв звук, който звучеше като несъгласие, но и той, и Джим бяха прекалено задъхани от усилието да настигнат сър Мортимър, за да поговорят повече. Освен това скоро излязоха на покрива.
Там вече се намираха трима или четирима човека, притекли се от долните етажи при звука на гонга. Един от тях бе и стрелецът с лък, когото сър Мортимър едва не изблъска в шахтата. Джим излезе на покрива и отначало мислеше, че двамата с Брайън ще се втурнат към бойния парапет и ще погледнат надолу към нашествениците. Вместо това обаче, двамата останаха по местата си, а вниманието им бе приковано от един войник, който се спускаше към тях по дълго въже, подобно на паяк, слизащ от тавана по паяжината си. Само че в този случай въжето се спускаше от оголената скала върху надвисналите зад замъка зъбери. Върхът й бе достъпен само за птици или ангели. Сър Мортимър стоеше с широко разтворени крака и гледаше сърдито към приближаващия по въжето войник.
— Защо не ги видя по-рано? — изръмжа домакинът, щом стражът стъпи на покрива на кулата.
— Извинете ме, милорд — отвърна мъжът, — сигурно галерите са се движили плътно покрай брега — дотолкова, че двата носа са се прикривали в продължение на няколко мили. Възможно е дори да са се прилепили до брега в тъмното снощи и да са изчакали, за да се приближат сега.
— Аха! — извика сър Мортимър. — Е, така или иначе, вече са тук и ги виждате ясно.
Докато траеше този кратък разговор, по стълбите се стичаха още войници. Джим преброи само трима стрелци с лък, но пък имаше много други: слаби тъмнокожи мъже, сравнително дребни на ръст. Те изглеждаха невъоръжени, като се изключат издутите торбички на коланите им, които явно съдържаха някакво по-особено оръжие.
Освен това имаше и войници, също явно невъоръжени, но понесли на ръце различни камъни, чиито размери варираха от бейзболна топка до малък пъпеш.
Брайън се бе приближил до парапета, за да огледа нападателите. Стоеше до сър Мортимър, който бе насочил вниманието си в същата посока. Джим също се присъедини към тях. Долу зигзагообразния път, водещ към стълбите и широко отворените порти на замъка бе изпълнен с множество хора, носещи различни неща — от брадва до торби с неизвестно съдържание.
Забелязаните преди малко галери маневрираха, насочвайки носовете си към плажа. Беше съвсем ясно, че имат намерение да приближат сушата колкото може повече. Всъщност галерите спряха и хвърлиха котва на не повече от десет или петнайсет фута от брега и през бордовете им започнаха да скачат мъже, които тръгнаха към брега. Бяха с различен ръст и на някои водата стигаше до кръста, а на други до раменете. Доспехите и оръжията им също бяха разнообразни, но преобладаваха кръглите дървени щитове и извитите мечове, които пиратите стискаха в ръце, докато приближаваха брега.
Щом излязоха от морето и стъпиха на сушата, нападателите се втурнаха с викове към селото и обитателите му, които се опитваха да избягат и да се скрият в замъка.
Пиратите не нападаха в определен строй, но много скоро мнозина от тях навлязоха между колибите. Джим очакваше да види как постройките почти веднага лумват в пламъци, но това не се случи. Нашествениците просто тичаха между къщите и преследваха бягащите селяни.
— Прашкари! — изрева сър Мортимър.
На върха на кулата имаше пет-шест стрелци с лък и почти три дузини прашкари. Те се наредиха до парапета с лице към плажа, отвориха торбичките на кръста си и извадиха по един дълъг каиш от два пласта кожа с разширение по средата, оформено като джоб. Прашкарите отново бръкнаха в торбичките и извадиха заоблени метални снаряди. Всеки стрелец спокойно намести по един снаряд в джоба на ремъка, хвана му двата края в една ръка и започна да го върти леко във вертикален кръг. Всички прашкари гледаха надолу към плажа, тежестта на снарядите в джобовете опъваше ремъците (които очевидно бяха най-важната част от прашките) до крайна степен, така че те се въртяха като палки в ръката на стрелците.