— Не се занимавайте с онези, които не са стигнали до пътя — каза сър Мортимър. — Заемете се с тези, които са близо до селяните. Започнете, когато ви кажа.
Мъжете стояха до парапета, размахали прашките си в привидно нехайство. Първите нападатели вече бяха много близо, само на няколко крачки от една старица, изостанала зад бягащите към замъка, когато сър Мортимър издаде заповедта. Тази част от пътя, която за миг остана празна зад селяните, сега бе пълна с марокански пирати.
— Сега! — извика сър Мортимър и всички прашкари, сякаш бе репетирано, пуснаха единия край на ремъците си, наклониха се напред и освободиха снарядите. Веднага след това всеки стрелец извади нов снаряд от торбичката си, закрепи го на мястото му в прашката и отново завъртя ремъците, подготвяйки се за нов удар.
Долу резултатите бяха забележителни. Разбира се, от тази височина ударите на снарядите изглеждаха безшумни и, за разлика от стрелите, не се виждаше пръчка с пера по края, стърчаща от улучения човек.
— Балеарски прашкари! — извика Брайън със задоволство. — Това са балеарски прашкари, нали, сър Мортимър?
— Повечето от тях — промърмори домакинът с поглед, насочен към подножието. — Тренират от съвсем малки, подобно на стрелците с голям боен лък. Но прашкарите са по-евтини, не идват от далеч и от гледна точка на местоположението на моя замък е много по-лесно да складирам големи количества снаряди, които те хвърлят, отколкото грижливо изработените стрели за боен лък. Ако замъкът бъде нападнат и евентуално попадне под обсада, запасите от стрели не могат да бъдат попълвани. Прашките нямат обхвата на големия боен лък, но на близки разстояния, като в сегашния случай, стрелбата им е с отлична ефективност.
— Без съмнение! — възкликна Брайън.
Точността на прашкарите наистина бе изумителна. От върха на кулата Джим видя, че половината от най-близките нападатели изведнъж бяха повалени на земята. Тези, които още стояха на краката си, се обърнаха и панически побягнаха надолу по пътя. Пиратите, които отстъпваха последни също паднаха покосени, но останалите стигнаха до долния край на пътя, а прашкарите спряха да въртят оръжията си и погледнаха към сър Мортимър за следващи заповеди.
Домакинът поклати глава. Това явно бе знак да му донесат вино и един от стражите веднага му донесе чаша. Сър Мортимър стоеше с бокала в ръка, но не пиеше от почти преливащата червена течност. На върха на кулата цареше мълчание. Долу нашествениците вдигаха шум за две армии. Надничайки през парапета, Джим забеляза, че повечето пирати се събират в малкото пространство между селските колиби, където започваше зигзагообразния път към склона. Те виеха и яростно размахваха оръжията си, гледайки към замъка. Някои от пиратите явно имаха лъкове, защото изпратиха няколко стрели, но никоя от тях не достигна по-високо от три четвърти от височината на кулата, преди да рикошира в каменните стени и да падне.
— Изобщо не е чудно, че става така — отбеляза Брайън, заставайки до Джим. — Трудно е да прецениш разстоянието до мишената, когато гледаш към върха на толкова стръмен хълм.
Сър Мортимър отпи от бокала си. Още няколко стрели бяха изстреляни, за да се ударят отново безобидно в стената. Минутите минаваха, шумът долу все повече утихваше, докато и там не настъпи мълчание. После се чу силен глас.
— Английски рицарю! — извика гласът. — Сър Мортимър, знам, че си там. Аз съм Абдул Хасан, а това са моите хора. Не можеш да издържиш нашата атака. Искам да говоря с теб, сър Мортимър. Английски рицарю, покажи се на парапета.
През същия този парапет Брайън и Джим видяха, че тълпата долу се е разделила на две, за да даде път на висок мъж с червен тюрбан и дълга развяваща се роба. Непознатият стоеше в началото на склона. Беше по-висок от повечето пирати, но дори и от върха на кулата Джим успя да прецени, че човекът с тюрбана определено отстъпваше по ръст на сър Мортимър. Пиратът чакаше, вдигнал мургаво лице към замъка.
Сър Мортимър спокойно пристъпи напред, застана, извисявайки се между назъбените ръбове на парапета и погледна надолу.