— Вярвам ти, Брайън. Но по време на риболова ти все още си разполагал с пари и то повече, отколкото си имал при тръгването си от Англия.
— Не, Джеймс, бях спечелил сума, по-голяма от тази, която имах при идването си тук — каза укорително Брайън.
— Разбирам — кимна Джим.
— И така, вечерта след риболова играхме на зарове и тогава… Джеймс, успехът ми в Епископи може да се обясни само с невероятно добър късмет. Тук, в замъка, се случи точно обратното. Губех поголовно, проиграх почти всичките си монети. Не мога да си тръгна, без да се опитам да си върна загубеното. Дори и да не успея, чувството ми за чест ме задължава да остана и да помогна на сър Мортимър в този труден за него час.
— Съмнявам се, че той изобщо смята момента за толкова труден — промърмори Джеймс. — Значи си играл с него в Епископи и си спечелил много, но после пак си играл с него в замъка му и си изгубил почти всичко. Винаги ли играехте със заровете на сър Мортимър?
— Да. Защо питаш? Ти, Джеймс, знаеш, че никога не нося в себе си зарове, защото може да се изкуша и да загубя малкото, което притежавам. Постоянно се боя, че един ден мога да се самозабравя и в пристъп на комарджийска страст да заложа дори Бланчард от Туърс. И да го загубя.
Джим кимна сериозно. Брайън бе продал цялото си бащино наследство, освен порутения замък Смит, за да купи Бланчард — едрия бял жребец, който бе бойният кон на Брайън и чийто интелигентност и стремителен дух биха били достойни дори за коня на някой принц. Всъщност без Бланчард, Брайън не би могъл да спечели турнирите и наградите, от които на практика живееше. В тези състезания кон с подобно телосложение, сила и бързина бе жизнено необходим.
— Джеймс, сър Мортимър не може да е мамил на зарове — настоя Брайън, вперил очи в Джим. — Един рицар никога не би постъпил така. Знам, че има и такива случай, но това са непочтени рицари и жалки негодници, чието място не е на една маса с достойни хора. Но сър Мортимър има замък и имоти тук. Той не би оцелял, без помощта на съседите си и затова не би дръзнал да ги мами, тъй като рано или късно ще го разкрият. И ще се обърнат срещу него.
— Прав си, Брайън, но като че ли забравяш една подробност.
— И каква е тя? — наежи се Брайън.
— В тази част на света да отмъкнеш всичко възможно от всеки срещнат е съвсем в реда на нещата. Всъщност, и двамата добре знаем, че това може да се случи на всеки пътник, не само тук. Искам да ти напомня, че ти си гост тук, просто един непознат, което те прави лесна плячка.
— Той не би посмял! — извика Брайън.
— От всичко видяно досега, ми се струва, че сър Мортимър никак не се колебае в дръзките неща.
Брайън седеше и бавно проумяваше факта, че сър Мортимър е измамил един рицар. Постепенно лицето му ставаше все по-свирепо и по-свирепо, а костите му сякаш щяха да излязат от кожата.
— За бога! Ако той…
Брайън млъкна, а гневът бавно изчезна, заменен от отчаяние.
— Както и да е — въздъхна той. — Нищо не може да се направи. Би било върха на нахалството да поставям под въпрос почтеността на сър Мортимър без сигурно доказателство. Загубих много от него, но за да си го върна обратно, трябва да играем отново. Така или иначе, няма начин да разберем дали играе честно или мами.
— Няма начин за теб — каза Джим. Той владееше магията, но в момента не можеше да реши как точно да я използва, за да провери дали сър Мортимър мами на зарове. И все пак трябваше да има начин. — Но ако той няма нищо против да седя до вас, докато играете… ако не подозира, че аз внимавам, за да разбера дали играе честно…
— Той не би поставил под съмнение почтеността на друг рицар… — Брайън млъкна за миг и после възкликна: — В името на Св. Джилс, ако ти си прав, сър Мортимър ще бъде много подозрителен. Не знам как да избегнем това.
В главата на Джим вече се оформяше план.
— Как мислиш, Брайън, дали сър Мортимър би приел едно предизвикателство?
— Несъмнено! Не му липсва смелост.
— Тогава може би ще успеем да го въвлечем в игра на зарове, където вниманието му ще е насочено повече към самата игра, отколкото към възможните причини за моето присъствие на масата. Например, ти можеш да го предизвикаш в някой напечен момент, когато двама рицари не биха седнали да пият вино и да играят на зарове. Ще можеш ли да го направиш?
— Разбира се — кимна Брайън. — Но кога да стане това? И още нещо — останали са ми само няколко златни монети. Само си придавам вид, че имам повече. Срамувам се да те моля, но ако може…
— Няма проблеми — прекъсна го Джим, — ще ти дам достатъчно пари, за да заинтригуваш сър Мортимър. Не се тревожи за това.
Джим се усмихна вътрешно, като се сети колко е хубаво, че може по магически начин да се снабди с всяка необходима му сума пари. Разбира се, след двадесет и четири часа тези пари щяха да изчезнат, а и да се използва фалшиво злато, за да се измами някого, е против магическите правила. Така поне би казал Каролинус. Но сигурно бе позволено по този начин да се залови един измамник.