— Разказах на сър Джеймс колко е приятен тукашният риболов — каза Брайън, леко изчервен и отбягвайки погледа на Джим, — а също и какви големи риби могат да се уловят. Сър Джеймс също има опит с въдицата и след като пиратите си тръгнат, сигурно ще можем да му покажем някоя подобна риба.
— Разбира се, защо не — кимна сър Мортимър, отпивайки голяма глътка от бокала си. — Никога няма да забравя как именно на този остров за първи път лових риба с въдица… Още вино! — последните думи бяха произнесени много високо, после сър Мортимър отново понижи глас. — Дотогава бях улавял само дребни риби, които се нахвърлят на стръвта като прегладнели кучета. Щом обсадата се вдигне, сър Джеймс, ще се радвам да дойдете с нас на риболов.
— Сърдечно благодаря, сър Мортимър — отвърна Джеймс, — но ще мислим тогава за това, когато му дойде времето. Брайън, надявам се, че не си забравил за нашата работа. Изгуби вече доста време в Кипър.
— Вероятно ще можете да отделите още няколко дни — настоя домакинът. — След като тези натрапници си тръгнат, ни се полага малко почивка и някои забавления. При цялото ми уважение към решението ви да не продавате магията си, сър Джеймс, все пак съм любопитен да узная дали с помощта на магически сили може да се придобие значително богатство. Сигурен съм, че е така и често съм си мислил колко полезно би било, ако самият аз умеех някои магии. За съжаление все нямам време да седна и да се науча. Предполагам, че доброто усвояване на заклинанието ще отнеме най-малко няколко седмици. От друга страна, след като вече си го научил и отработил, не е трудно при едно щракване с пръсти, след което всички неща са в твоя власт.
— Не съвсем — отвърна Джеймс и си спомни как през последните няколко години бе хвърлил много тежък труд, а бе постигнал малък успех в магията, въпреки че Каролинус му помагаше постоянно. — Магията не се свежда до просто научаване на едно заклинание.
— Виж ти! — каза сър Мортимър и изгледа Джим многозначително. — Магията едва ли е чак толкова трудна, така че един рицар да не може да я овладее след известно време, например няколко месеца. Трябва да ви кажа, сър, че аз съм доста бърз в ръцете. Знам някои малки фокуси, с които до скоро смайвах приятелите си. Приличат на магия, но всъщност са само ловки трикове, при които разни неща се появяват, а после изчезват. Познатите ми често ми казват, че с малко усилие бих могъл да стана известен магьосник. Но вие пък твърдите, че ще трябва да отделя повече време за тази работа. Да речем — една година?
— Най-малко — категорично заяви Джим.
— О, това е добре — въздъхна сър Мортимър, но думите на облекчение се сториха на Джим неискрени.
— Сър Мортимър, колко години са необходими, за да стане един човек рицар? — попита на свой ред Джим.
— Моля? Вие би трябвало вече да знаете това. Нужен е цял един живот, като се започне от детството.
— Ето затова един магьосник трябва да живее по-дълго, от който и да е рицар — защото и на него му е нужен един цял живот, за да овладее майсторски своето изкуство — каза Джим.
Лицето на сър Мортимър придоби озадачено изражение. Джим видя как домакинът бавно осъзна смисъла на казаното, между веждите му се появи малка бръчка, и накрая се изчерви. Но преди сър Мортимър да успее да отговори, Бопре отново застана до него.
— Извинете, милорд — каза Бопре със своя монотонен глас. — Дърводелецът от селото подслуша при портата и казва, че пиратите набиват колове в долната част на склона и строят нещо в селото. Той се кълне, че е чул шум от трион и моли за разрешение да излезе и да провери на място какво точно става.
— Той е единственият дърводелец, с който разполагаме — раздразнено отвърна сър Мортимър. — Изпрати на разузнаване някой друг, които бихме могли да заменим, ако го убият.
— Мога да изпратя човек с остър слух, който познава дърводелските шумове, милорд — кимна Бопре.
— Тогава се погрижи сам за това и престани да ме безпокоиш по такива маловажни въпроси.
Прислужникът, когото сър Мортимър бе извикал преди малко, тъкмо пълнеше чашите на масата. Домакинът успокои нервите си с ново вино и заговори с по-дружелюбен тон:
— Няма да ни безпокоят поне известно време. Колко жалко, сър Джеймс, че не можете да играете на зарове. Мислех да предложа на сър Брайън преди лягане да поиграем малко — действа изключително успокояващо. Не знам какво друго забавление бих могъл да ви осигуря. Но, разбира се, би било проява на лошо възпитание, ако ние играем, а вие, сър Джеймс, скучаете.
— Съвсем няма да скучая — възрази Джим. — Много обичам да гледам — така все едно и аз залагам. Вие двамата играйте, а аз ще ви наблюдавам. Това ми доставя огромно удоволствие.