— Господа — прекъсна ги сър Мортимър, който току-що бе влязъл в стаята, — тъй като вие, сър Брайън, започнахте да залагате тази вечер злато, реших, че ще е най-почтено да се състезавам с монети от същия метал.
Домакинът изсипа кесията си и оттам изпадаха шепа едри английски златни монети, същите като тези, които Брайън бе спечелил на коледния турнир преди няколко месеца. Джим бе абсолютно сигурен, че това са същите пари. Сега сумите, залагани от двете страни, станаха много по-значителни.
Играта започна отново. Отначало Брайън пак спечели, но после започна да губи за кратко, а след това отново започна да печели. Обаче втората поредица от победи на Брайън, при които той взимаше от едрите златни монети, бе много по-кратка. Скоро успехът започна да клони ту към единия играч, ту към другия, но Джим забеляза, че постепенно и неизменно купчината монети на Брайън започна да намалява, а тази на сър Мортимър да расте.
Играта бе погълнала двамата мъже и те бяха забравили заобикалящия ги свят. Джим установи, че следи всяко движение на заровете с не по-малко вълнение и притеснение. Все повече и повече се уверяваше, че сър Мортимър по някакъв таен способ контролираше търкалянето на заровете. Обаче колкото и старателно да се взираше в начина, по който сър Мортимър хвърля кубчетата, Джим не можеше да открие нищо странно или нередно нито в хвърлянето, нито в самите зарове. Те бяха едни и същи и при победите на домакина, и при тези на Брайън.
Въпреки тези наблюдения чувството, че сър Мортимър владее по някакъв начин заровете нарасна и от подозрение се превърна в убеждение. Имаше нещо изкуствено в ритъма на играта, в начина, по който Брайън за кратко удържаше първенството, само за да го загуби отново, а после да загуби още веднъж, и то повече, отколкото сър Мортимър е губил за последно.
На Джим му се искаше да знае повече за хазарта и измамите в него. Всичко, което сега си спомняше, бяха малки откъслеци информация, които блуждаеха из мозъка му. Измежду тези парченца на повърхността изплуваха две неща. За едното от тях Джим бе сигурен, че го е чел някъде, но в разказ или повест, а не в някой достоверен научнопопулярен текст. Отнасяше се за това, как комарджията духва заровете за късмет, преди да ги хвърли. За другата информация Джим бе по-сигурен, че я е прочел в книга. Отнасяше се до това как могат да се обработят ръбовете на заровете, така че при хвърляне да падат винаги с една и съща страна нагоре.
Ако паметта му не си правеше шега и ако заровете на сър Мортимър наистина бяха „коригирани“, Брайън също би трябвало винаги да печели, щом ги използва. Идеята за някакво умение, което позволява механизмът да работи само в полза на сър Мортимър се стори на Джим много пресилена. Усилено търсейки отговор на загадката, умът му почти се препъна в едно очевидно и логично заключение — сър Мортимър може да има два комплекта зарове — единият хвърля той самият, а после прави така, че Брайън хвърля другия.
Това предположение звучеше по-невероятно и от „духването за късмет“. Джим се намръщи мислено. Ако сър Мортимър подменяше заровете, то го правеше пред очите им, без да забележат подмяната, което беше невъзможно.
Или пък не?
Вътрешният глас на Джим, проявяващ се като детектив, се раздвижи и му напомни, че когато всички разумни обяснения са изчерпани и остава само най-абсурдното предположение, именно в тази невероятна възможност се корени отговорът на загадката. Просто Джим трябваше да приеме за вярно съмнението, че по някакъв начин сър Мортимър постоянно подменя два комплекта зарове и да се опита да разбере как точно ставаше номера.
Джим никога не бе играл на зарове, дори и в двадесети век. Той бе един от онези странни хора, които се отегчаваха от хазарта, а и нямаха какво друго да заложат, освен собствения си живот. Каквато и система да използваха в момента сър Мортимър и Брайън, основното правило на играта оставаше неизменно: печелещия взима заровете, назовава някакво число и хвърля кубчетата определен брой пъти, за да получи числото, което е назовал. Ако успее да събере числото в рамките на разрешените хвърляния, печели. При загуба заровете преминават в ръцете на другия играч и той получава възможност да назове число, да хвърля и да се опита да събере числото в рамките на същия брой разрешени хвърляния.
Джим се съсредоточи върху ръцете на сър Мортимър. Те бяха повече дълги, отколкото големи. Домакинът явно никак не бе преувеличил, когато каза, че е необикновено бърз в ръцете. Той разтърсваше заровете в юмрука си и после ги пускаше върху масата с длан, насочена надолу, а пръстите му перваха кубчетата, за да се затъркалят. В мига, в който пуснеше заровете, пръстите му инстинктивно се свиваха обратно към дланта и почти образуваха юмрук.