„Не забравяш ли някои подробности, Джим?“, каза Каролинус. „Да започнем с това дали си убеден, че е подходящо да се ползва магическа енергия, за да се промени или дори преобърне изхода от играта на зарове между Брайън и сър Мортимър? Помни, че нашите велики Наука и Изкуство служат за защита и никога не бива да се използват за нападение! Сигурен ли си, че връщайки парите обратно на Брайън, няма неправилно да ги отнемеш от сър Мортимър и всъщност да го ограбиш?“
„Та той е взел тези монети с измама!“ мислено извика Джим.
„Нито магическата енергия, която е помагала на човечеството да напредне толкова много по пътя към Цивилизацията, нито Счетоводният отдел се интересуват от правилното или погрешното в човешките постъпки.“ отвърна Каролинус. „Ако магията се използваше единствено за тази цел, всички магьосници щяха да са заети с поправянето на най-близките до тях нередности, вместо да работят върху онези неща, които тласкат човечеството към по-добро разбиране на света и самите себе си. Абсолютно задължително е Изкуството на магията да се държи настрана от личните преценки за добро и лошо. Разбира се, това не важи за случаите, в които е засегнат самия магьосник или тези, които са под негова закрила.“
„А Брайън не е под твоя закрила, така ли?“ попита Джим.
„Точно така“ отвърна Каролинус.
„Тогава е под моя защита“ настоя Джим.
„Не знам. Това е въпрос, на който ти трябва сам да си отговориш, Джим. Ако Брайън е под твоя закрила, то тогава до каква степен го защитаваш. При всички положения или само в сегашната ситуация?“
„Искаш да кажеш, че трябва сега да избера доколко ще закрилям Брайън? И ще бъда завинаги задължен от думите, които изрека сега?“
„Съвсем не“ поклати глава Каролинус. „Можеш да променяш отношението си по този въпрос когато и колкото пъти искаш, но при всяко решение трябва да внимаваш в преценката доколко можеш да се отклониш от защитното естество, което е присъщо на магията.“
Джим го изгледа свирепо и каза:
„Ти спомена, че съм забравил няколко неща. Кои са другите?“
„Има още един малък, но важен проблем. Замислял ли си се за личния кодекс на честта на Брайън?“
Джим се почувства така, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема. Вторият въпрос, поставен от Каролинус, бе по-лош от първия. Ако по магически начин променеше хода на играта, така че сър Мортимър да загуби, а Брайън да спечели всичко свое обратно, как би реагирал самият Брайън, ако научеше за постъпката на Джим?
Отговорът бе повече от очевиден. Брайън ще бъде дълбоко обиден. Обиден и разгневен. Според неговите морални принципи бе недопустимо един рицар да си осигури предимство по нечестен начин, дори когато трябва да си получи парите обратно от някого, който ги е придобил непочтено. Брайън ще настоява да върнат на сър Мортимър всичко, което Джим е измъкнал от него с магически средства. Единствено и само ако е напълно убеден, че сър Мортимър е мамил в играта, Брайън несъмнено би го обвинил открито и би се дуелирал с него до смърт.
Но дори и в този двубой да загине сър Мортимър, парите ще си останат у него. Брайън не би ги взел дори от мъртвото вече тяло. Но приятелството му с Джим със сигурност ще бъде унищожено, може би завинаги.
Джим би дал всичко, за да не му се налага да се изправи лице в лице с отговора — единствения отговор — на дилемата. Разрешението беше само едно: да поправи несправедливостта на всяка цена, като остави Брайън и сър Мортимър в пълно невежество относно начина, по който са върнати парите. Не оставаше друго решение, а и Джим впоследствие можеше да измисли някакъв подходящ начин да обясни всичко на Брайън, но чак след време, когато ще е късно Брайън да предприеме каквото и да било спрямо сър Мортимър. Вероятно дотогава щеше да измисли приемливо обяснение.
„По дяволите, Каролинус!“ извика мислено Джим. „Това е патова ситуация! В сегашното положение правилата, за които ти говориш, си противоречат. Ако помогна на Брайън, ще го засегна жестоко.“
„Да“ кимна Каролинус. „За съжаление, когато навлезеш във Висшата Магия, ще се сблъскаш с подобни дилеми и ще ти се налага да ги разрешаваш. Разбира се, тук не мога да ти помогна. Ситуацията, в която се намираш, ми носи и радост, и тревога, като на родител, който гледа как детето му пораства и настъпва моментът, в който той или тя трябва да прави свои собствени преценки. А родителят трябва да стои настрана. Ти си достигнал до Зрелостта, Джим. Тя е близо до теб от известно време, въпреки че ти може би не си различил сянката, която хвърля пред себе си.“