„Не знам за каква сянка говориш“ каза Джим.
„Хайде, хайде! Разбира се, че знаеш. От известно време насам си мислиш, че те пренебрегвам повече, отколкото ти се иска, че не ти обяснявам нещата докрай и че дори понякога те лъжа. Вярно е, че в някои случаи се налагаше да ти кажа само част от истината. Когато станеш напълно квалифициран Майстор Магьосник (ако изобщо стигнеш до там) ще разбереш. Така или иначе, всичко това не променя факта, че в момента трябва сам да вземеш решение, което се отнася до собствените ти постъпки. Мога да те наблюдавам, но не и да ти помогна.“
Каролинус изчезна, а миг по-късно и Джим се върна в собственото си материално тяло, което седеше на масата и гледаше как сър Мортимър продължава да обира монетите на Брайън игра след игра. Джим почувства, че съзнанието му за момент се разполовява, а всъщност всичко се свеждаше до прост и ясен избор между две възможности. Едната бе да запази взаимоотношенията, които ценеше най-много след връзката си с Анджи — това бе приятелството с Брайън, което до голяма степен правеше съществуването в този средновековен свят не само поносимо, но и възможно. Алтернативата се състоеше в това да рискува приятелството си, но да даде на Брайън шанс, който никога няма да се повтори — най-сетне да намери бащата на Джеронд и да се ожени за самата Джеронд. Това беше шанс тези двама влюбени най-сетне да се съберат официално, както винаги са желали.
Между двете алтернативи изобщо нямаше място за сравнение. Първата имаше изцяло личен характер и бе доста егоистична от страна на Джим. Втората можеше да подобри целия живот на най-близките приятели, които Джим и Анджи имаха.
„По дяволите!“ помисли си Джим. „Парите са си на Брайън и той ще си ги получи обратно!“
Джим смяташе, че дълго и старателно ще трябва да търси магията, с която да оправи нещата, но тя сама му се представи, като че ли е чакала в готовност нейде из дълбините на мозъка му. Той притвори очи и се съсредоточи върху двата комплекта зарове на сър Мортимър. В точно определен момент щеше да смени местата им, така че щом дойде ред на Брайън да хвърля, щяха да му се паднат печелившите зарове, а щом ги вземеше сър Мортимър, щяха да станат губещи.
Ситуацията на масата се промени. Брайън печелеше, печелеше… докато Джим не се сепна от неестествено дълготрайния късмет на приятеля си. Бързо смени магическото заклинание, така че чрез подмяната на кубчетата да решава кога Брайън и сър Мортимър да печелят и кога да губят. Късметът трябваше да е ту на едната, ту на другата страна, за да изглежда играта по-естествена и да не буди подозрения.
Джим започна с това, че позволи на сър Мортимър да спечели обратно част от загубеното. Поради новия обрат на играта високия рицар бе приел твърде мрачно изражение, но след като започна отново да печели, лицето му светна. Джим нагласи заровете така, че Брайън да спечели толкова игри, колкото бе нужно за изравняване на парите му с тези на домакина, после сър Мортимър отново взе превес, но за кратко. Контролирайки тихомълком играта, Джим постепенно наклони везните в полза на Брайън и ги задържа така, докато на сър Мортимър не му останаха монети.
— В името на всички светци! — извика високият рицар, ставайки от масата. Лицето му почти се бе изкривило в гневна гримаса. — Късметът изглежда съвсем ме изостави. Ако нямате нищо против, ще отскоча за още монети, които да заложа…
— Разбира се, сър Мортимър — съгласи се Брайън. — Харесва ми да печеля, но ме боли от вашата голяма загуба. Ако желаете да се реванширате по друго време…
— Не, по дяволите! — отсече сър Мортимър.
— В такъв случай, сър, с радост ще ви изчакам да попълните паричните си запаси.
Сър Мортимър наперено пристъпи към стълбището и изчезна надолу по стъпалата.
— Джеймс! — Брайън зашепна с доволно изражение. — Виждал ли си някога нещо подобно? Вече си върнах повече от половината пари, които загубих от сър Мортимър. Може би небето отново е благосклонно към мен. Ако след цялата тази история кесията ми е пълна, както в началото, заклевам се да не пипна зарове докато отново не се прибера по живо, по здраво в Англия.
— Много мъдро решение, Брайън — кимна Джим, но гърлото му се сви. — Доволен съм, че ти печелиш.
— И още как! Нещата вървят чудесно — смигна му Брайън и се облегна назад в мълчаливо очакване.
Джим също замълча и не след дълго по стълбите отново се чуха стъпките на сър Мортимър, който се появи в стаята с една огромна крачка и седна на мястото си. Този път домакинът стовари на масата смес от едри английски жълтици и moutons d’or — сума, много по-голяма от това, което бе залагал до сега.
Джим си спомни нещо, което някога бе чул за пристрастените комарджии — дори да губят поголовно и късметът да е срещу тях, те вярват, че номерът е в това да продължават да играят, защото рано или късно сполуката ще се обърне в тяхната посока.