— Това беше много рицарска постъпка — каза той с тих, ядосан глас и с очи, вперени във вратата, през която излезе домакинът. — Имам пълното право да заявя, че заедно със заровете той ми отнесе и късмета. Все пак ще замълча, макар че на сър Мортимър му липсват обноски, а и аз няма да забравя този случай.
— Брайън… — започна колебливо Джим.
Брайън се обърна към него със същото сърдито изражение, с което наблюдаваше излизането на сър Мортимър, но после лицето му се отпусна.
— Това не те засяга, Джеймс. Ако трябва, ще кажа на нашия домакин, че не желая да играем повече. Все още не съм си върнал всичко, което загубих от него миналата седмица, но почти си възстанових сумата, така че той едва ли ще възрази…
Брайън млъкна, след като откъм стълбището се чуха стъпки и сър Мортимър отново влезе в стаята. Отпусна се тежко на мястото си и постави на масата блестящ, чисто нов чифт зарове.
— Тези зарове са нови и аз гарантирам изрядността им — каза той небрежно, отново взе кубчетата в дългата си ръка, разтърси ги по своя маниер и ги търкулна върху повърхността на масата.
Джим направи така, че домакинът да спечели.
Сър Мортимър се усмихна и хвърли отново заровете, спечели и прибра залога на Брайън. Това се повтори в продължение на три игри. Лицето на домакина окончателно се разведри.
— Наистина е странно, че досега не съм забелязал пукнатините — каза той бодро. — Един рицар би трябвало да внимава за подобни неща…
Сър Мортимър млъкна изведнъж, защото отново загуби вследствие намесата на Джим. Домакинът гледаше кубчетата и резултатът, който се бе паднал с такова изумление, сякаш не вярваше на очите си.
Брайън протегна ръка към заровете.
— Спрете… — извика сър Мортимър и ръката на Брайън застина във въздуха, преди да докосне кубчетата. Очите му бавно се вдигнаха от заровете и погледнаха сър Мортимър право в лицето. В главата на Джим запищя предупредителен звънец. Единствената успокоителна мисъл в момента бе, че нито един от играчите не носи меч. Но пък и двамата носеха ками, прикачени към коланите, тъй като в тази епоха никой не се движеше напълно невъоръжен.
— Мирише ми на дим! — извика бързо Джим.
Това бе първото нещо, което му хрумна, след като с една-единствена дума сър Мортимър вече бе прекрачил отвъд приетата любезност. В момента, в който произнесе думите обаче, наистина му замириса на изгоряло. Всъщност миризмата на дим се носеше из стаята от известно време, но нито Джим, нито двамата играчи й бяха обърнали внимание.
Внезапната поява на дим в замъка означаваше само едно — огън. А живеещите сред подобни каменни стени винаги се страхуват от огъня. Същите онези дебели прегради, които ограждат и предпазват обитателите, могат да направят почти невъзможно локализирането и успешното потушаване на пожара, пламнал вътре в сградата. Ако не бъде обуздан, огънят се разпростира от стая в стая, а димът се разстила наоколо и изтласква далеч от пламъците оцелелите, които трябва да се приближат и овладеят бедствието.
Накрая огънят се превръща във враг, който не може да бъде спрян. Единственото спасение е в това да се напусне замъка. А напускането на този замък точно сега означаваше само и единствено гибелта на обитателите му.
Двамата комарджии също вдигнаха глави и подушиха въздуха. Внезапната промяна на израженията им показваше, че са осъзнали опасността.
— Простете ми, сър Брайън — каза бързо сър Мортимър, възползвайки се от възможността да се измъкне от критичната ситуация само с едно тихо измърморено извинение. — Току-що и аз усетих миризмата на дим. Бопре!
Бопре се появи в мига, в който името му проехтя във въздуха. Очевидно тъкмо идваше насам.
— Милорд — обърна се той към сър Мортимър, — пиратите са построили заслон точно при външната порта и под него от известно време горят долната част на вратата с въглища, без ние да разберем. Долната половина на вратата вече е почти прогорена. Дърводелецът смята, че пиратите са построили плоска платформа, върху която могат да тласкат тарана. Вече започнаха да удрят в портата.
— Петима човека веднага да дойдат тук! — нареди сър Мортимър на празното пространство.
На Джим внезапно му хрумна смешната идея, че домакинът притежава нещо като вграден високоговорител. Трябваше само да заговори с мощния си глас и всички в замъка го чуваха и се подчиняваха. Сър Мортимър не уточни понятието „тук“. Очевидно то служеше като указател, по който петимата мъже да разберат откъде ги вика господарят.
В този ред на мисли Джим осъзна, че тук всъщност нямаше никакъв трик. Несъмнено, когато той и Анджи си бяха у дома в Малънконтри, всеки слуга в замъка отлично знаеше къде точно се намира всеки от тях по всяко време и вестта за промяната на местоположението на господаря или господарката се разнасяше незабавно из целия замък и достигаше до всеки от прислугата, като по телепатия.