Мъжете около Джим и Брайън се раздвижиха, разшумяха и тръгнаха през прохода, вече нетърпеливи да се включат в битката.
— Спрете! — извика Брайън.
Войниците се поколебаха, после спряха. Погледнаха към Брайън, после към горящата порта. Очевидно изгаряха от желание да се присъединят към другарите си в сражението, но по начина, по който господарят им говореше за тези двамина рицари, можеше да се заключи, че неподчинението би било крайно неразумна постъпка. Брайън стискаше в ръка голия си меч и го държеше високо над главата си, така че всички да го видят. Джим последва примера му и зае същата поза. Остриетата проблеснаха и войниците наоколо замръзнаха неподвижни.
— Господа! — разнесе се гласът на сър Мортимър. — Елате при мен… сами!
Последната дума бе добавена, защото хората около Джим и Брайън отново тръгнаха през прохода. Разбира се, командата на сър Мортимър ги спря и единствено двамата приятели пристъпиха напред.
— Сами виждате какво са построили пиратите — каза сър Мортимър, прибирайки меча в ножницата. — Стойката за тарана, в случай, че огъня не свърши работа, бе покрита с дъсчен покрив. Чудя се как са успели да построят всичко това толкова бързо, но те все пак са опитни моряци, а моряците са свикнали да правят такива неща с голяма скорост, по команда. Бопре каза, че са покрили цялото съоръжение с кози кожи, но сега виждам, че са им трябвали много повече кожи, отколкото са успели да намерят в селото ми. Е, какво мислете, господа?
Джим и Брайън се огледаха, но нямаха какво да кажат. Пред тях стоеше проста дълга барака, направена от дърво и грубо платно, простираща се от портата на замъка до най-горните стъпала на склона. Далечният край на съоръжението беше отворен, но тъмнината не позволяваше да се видят подробности, въпреки че на небето имаше звезди, а между притихналите колиби на селото проблясваха огньове.
— Хората ми ще разглобят бараката преди онези долу да стигнат дотук — заговори сър Мортимър. — Ще използваме гредите, за да барикадираме портата отвътре. Освен това ще вземем с нас и козите кожи, така че всяка следваща офанзива срещу замъка да бъде уязвима за огъня. Сър Брайън, по-рано вие предложихте помощта си. Бихте ли се заели веднага с ръководството на стражата на върха на кулата? Сър Джеймс, от вас не искам нищо засега. Вероятно вие сам ще си намерите работа или пък ще искате да се присъедините към сър Брайън? Аз ще остана тук долу за кратко, колкото да се уверя, че портата е добре барикадирана.
— С радост ще поема върха на кулата — отвърна Брайън. — Джеймс, ще дойдеш ли с мен?
— Да — кимна Джим и двамата се отдалечиха от сър Мортимър, който вече се бе заел да дава нареждания за разглобяването на бараката и разпръсването на тлеещия огън. Джим и Брайън рамо до рамо се заизкачваха мълчаливо по стълбите. Щом достигнаха етажа, на който се намираше стаята им, и двамата свиха към нея, сякаш се бяха договорили по телепатия. Влязоха вътре, затвориха вратата и Брайън заговори с тих глас:
— Джеймс, сър Мортимър мисли само за това как да удържи замъка си, докато пиратите се изморят от обсадата и отплават. Така няма да се справи с положението. По някакъв начин трябва да нападне и победи противниците си.
— Щом ти го казваш, вярвам ти — отвърна Джим. — Когато става дума за битка, на никого нямам доверие, така както на теб.
Брайън изглеждаше смутен и объркан.
— Много си любезен, Джеймс. Не знам доколко заслужавам доверието ти. В сравнение с военния опит на сър Мортимър, аз съм направо начинаещ. Но знам доста за отбраната и обсадата на замъци и се кълна, че съм прав. Но съм поласкан, че възприемаш напълно мнението ми по този въпрос.
— Съвсем не те лаская. Аз например никога не бих дръзнал да направя предложение в тази област. Начинът, по който ти разсъждаваш ми се струва по-разумен от начина, по който явно мисли сър Мортимър. Ще си поблъскам малко главата над нещата, които ти спомена и ще ти кажа, ако ми хрумне нещо. Става ли?
— Би било чудесно, Джеймс. Сега ще се качим ли на покрива на кулата?
— Ти върви, а аз ще се опитам да намеря Хоб и да разбера дали не може да се промъкне и да шпионира враговете. Мисля, че ако извикам през огнището, той ще ме чуе, дори и ако се намира в друг комин. Щом поговоря с Хоб, ще дойда при теб на покрива.
— Добре — кимна Брайън и излезе.
Стаята изведнъж опустя. Джим се огледа. Помещението бе малко, не особено чисто и слабо осветено от пламъците на един полузагаснал железен светилник, закачен на стената. Тъмнината на нощта нахлуваше през широката амбразура, наречена прозорец. Сигурно скоро щеше да се съмне. Въздухът бе много студен.