Джим погледна огнището, в което, подобно на светилника, догаряха мъждиви пламъци. Бяха останали няколко нажежени дървета, от които се виеше, но без да топли слаб огън. Подобна картина бе немислима, за която и да е от обитаемите стаи на Малънконтри при студено време. Джим не бе виждал нищо подобно и при гостуванията си в други замъци.
За щастие, до огнището бяха останали още малко дърва. Въпреки че бе още по-недопустимо някой с ранга на Джим да подклажда огъня в собственото си огнище, освен при крайна необходимост, Джим с чувство на облекчение изсипа дървата върху въглените. Скоро пламъците се разгоряха по-силно.
Щеше да мине известно време преди студените каменни стени да се затоплят, но самият вид на горящия огън сгряваше и Джим усети топъл полъх по лицето си, когато се наведе напред към камината и извика в него:
— Хоб! Би ли дошъл тук, ако обичаш?
Думите още не бяха изречени докрай, когато главата на Хоб изскочи изпод ръба на огнището.
— Милорд! — каза духчето и изскочи от комина, след което се настани с кръстосани крака на една тънка струйка дим, която се извиваше от огъня, но после изчезна, така че Джим дори не усети миризма на пушек.
— Предполагам, че си наясно какво става тук? — попита Джим.
— О, да, милорд — отвърна радостно Хоб. — Знам всичко за тукашното положение, а и за всички останали неща.
— Разбирам.
— Изглеждаш ми изморен, милорд — отбеляза Хоб, загрижено изучавайки лицето на Джим. — И отново си тъжен. Иска ми се да ми разрешиш да те повозя с…
— Съжалявам — поклати глава Джим. — Сега просто не е моментът за подобни разходки. Виж, Хоб, искам да те попитам дали можеш да излезеш от замъка, да слезеш долу в селото и да огледаш какво правят нападателите. Ще успееш ли да направиш това — да долетиш дотам върху дима, да подслушаш, да поогледаш и така нататък?
— Аз вече го направих — отвърна Хоб. — Не беше трудно. Просто яхнах дима и се понесох надолу. Мога да отида където си поискам, като използвам огньовете в колибите и дупките за пушека на покривите. В селото няма истински огнища, милорд, а само нещо като дупка, изкопана в земята, където палят огъня. Няма и каменни подове, а само прах и мръсотия.
— Чудесно — зарадва се Джим. — В такъв случай, вероятно можеш да ми кажеш за какво си говорят пиратите?
— Какво си говорят ли?
— Да. Имам предвид общите разговори, когато не са заети с нападения срещу замъка, а седят около огъня. За какво говорят помежду си?
— За всякакви неща. За кораби, за риба, за различни ястия, за всичко. Разбира се, в такава нощ разговарят най-много за демони, което наистина ме плаши. Докато бях навън по тъмно, си отварях очите на четири, но досега не съм видял демони.
— Едва ли ще видиш и занапред — усмихна се Джим. — Ти си тъмен на цвят и почти невидим в мрака, освен това се носиш с пушека и едва ли ще привлечеш нечие внимание.
— Това е добре — с облекчение въздъхна Хоб. — Демоните, които пиратите споменават най-често, се наричат джинове — като онова куче, което се преструваше на джин.
— Защо мислиш, че се преструваше? — попита Джим.
— Спомняш ли си, че когато го накара да докаже, че е джин, кучето се превърна в дебел мъж.
— Този дебел мъж е именно джинът — кимна Джим.
Хоб изведнъж скочи на рамото му и се вкопчи здраво във врата му.
— Не знаех — прошепна той в ухото на Джим. — Помислих си, че е само едно куче, което лъже. Знаеш ли, че джинът е тук?
— Къде? В замъка ли?
— Не, не в замъка. Опита се да влезе, но хората на сър Мортимър го гониха из цялата сграда и той не успя никъде да се скрие. Беше приел отново формата на куче. Наистина ли е джин? Олеле, Боже!
— Не се страхувай — каза Джим. — Джинът няма да ти стори зло, защото се бои да не ме обиди.
— Наистина ли? — хватката на Хоб леко се отпусна. — Сега съм малко по-спокоен. Така или иначе, сега джинът не е в замъка. Навърта се наоколо, вероятно из селото, но пиратите изглежда и не подозират това. Демонът е сред тях. Аз самият трудно бих повярвал.
— Той не е демон — каза Джим, — той е от Естествените. Като теб.
Хоб скочи от рамото върху облаче дим, което изведнъж се появи на около два фута от лицето на Джим.
— Той не е като мен! — възрази Хоб, вперил очи в Джим.
— Имам предвид, че е от Естествените като теб. В този смисъл си приличате, също като троловете, наядите, морските дяволи и всички останали Естествени — за разлика от хората, като Анджи, Брайън и мен.
— Но мъжете в селото казват, че демоните владеят лошата магия. Спомням си, че кучето джин не само се превърна в дебел мъж, но и направи така, че да се появи сандък със скъпоценни камъни. Ти не искаше да вземеш този сандък.