— Доста време вече мина… — започна той, но в същия миг от далечния край на кораба в дясно се издигна тънка струйка дим. След секунда над левия кораб също се появи пушек. Стълбовете дим се извисиха в прозрачния въздух, като постепенно ставаха все по-дебели и по-черни.
— Събудете се, слепи кретени такива! — ръмжеше през зъби сър Мортимър. — Не сте ли оставили поне един проклет часовой? Всички ли са заспали като пънове?
Селото остана безмълвно и глухо към виковете на домакина. От насочените към морето краища на корабите се издигаше все по-гъст дим. Изведнъж от самите кораби се чуха гласове, които надаваха викове на тревога, но никой не излезе на палубите.
— Слава богу! — въздъхна с облекчение сър Мортимър и изведнъж повиши глас така, че го чуваха не само войниците наоколо, но сигурно и обитателите на селото. — Гребците вдигат тревога! Сигурно са роби, оковани при греблата и ги е страх, че ще изгорят живи!
Войниците на сър Мортимър нададоха радостни викове, но един поглед от страна на господаря им беше достатъчен, за да млъкнат. От селските колиби изпълзяха няколко полузаспали фигури. Те погледнаха към морето, видяха димящите кораби и хукнаха към тях, надавайки сърдити викове. Цялото село се изпълни с тичащи хора.
— Изчакайте още малко — нареди сър Мортимър с по-тих глас, колкото да го чуват хората му. — Нека да се отдалечат от оръжията си… Още малко… Сега!
— За Брьогел! За Брьогел! — с този боен вик на уста, сър Мортимър се втурна надолу по склона, взимайки по четири стъпала наведнъж. Хората му тичаха с него, размахали оръжията си. Джим и Брайън ги последваха, но по-внимателно, поне в най-стръмната част на склона. На по-равен терен Брайън също разви скорост, разблъсквайки повечето от войниците на домакина.
Джим се носеше възможно най-бързо, но бе невъзможно да се съревновава с темпото на Брайън, нито с това на повечето войници на сър Мортимър, с изключение на онези, които като че ли умишлено изоставаха. Така или иначе, след по-малко от минута щяха да сблъскат с корсарите, скупчени при корабите. Самите пирати щом видяха, че ги напада въоръжен отряд, а те самите разполагат само с ножове, се пръснаха във всички посоки.
Сър Мортимър, който тъкмо бе достигнал плажната ивица, се обърна и нареди на хората си:
— Кръгом! Към селото!
Войниците се подчиниха незабавно. Разстоянието от плажа до селските колиби бе нищожно и бойците от замъка почти веднага се натъкнаха на пиратите, отправили се към корабите, някои от които сънени и невъоръжени, но други бяха екипирани с мечове и щитове и готови за бой. Когато Джим пристигна на мястото, схватката беше в разгара си.
Джим се прокле наум, че не се бе сетил да вземе поне меч. Може и да не пасваше на демонския му образ, но щеше да се чувства много по-добре, ако разполагаше с някакво оръжие, за да държи враговете на разстояние. Опита се да компенсира липсата на меча с повишаване на гласа си и размахване на ноктестите си ръце.
След няколко минути осъзна, че никак не е трудно да държи всички настрана от себе си, по простата причина, че всеки изключително много внимаваше да не се приближава до демона. Това важеше и за хората на сър Мортимър. Брайън обаче се сражаваше съвсем отблизо с шестима мароканци. Беше много по-добър фехтовач от тях, а и бронята му успяваше да отблъсне повечето от оръжията им, но въпреки всичко противниците си оставаха много на брой. Разтревожен, Джим се насочи към тях, като се постара да вдигне колкото може повече шум и да изглежда възможно най-страшен. Ефектът настъпи незабавно — пиратите около Брайън го видяха и побягнаха. Джим се приближи до приятеля си, който отпусна меча, опря го на пясъка и облекчено си пое дъх:
— По дяволите, Джеймс! Изплаши всички!
Брайън можеше спокойно да използва истинското му име. Врявата наоколо заглушаваше разговора, в случай, че някой от намиращите се наблизо реши да се заслуша. Всъщност всички наоколо бяха прекалено заети.
— Не ставай глупав, Брайън — отвърна Джим, също задъхвайки се. Вълшебните ботуши, които увеличаваха ръста му, затрудняваха тичането и го изморяваха. — Бяха прекалено много!
— Не съм те викал на помощ… — избъбри Брайън, но после добави: — Но уважавам желанието ти да помогнеш на друг рицар в беда.
— Не само друг рицар, но и стар приятел — кимна Джим.
— Сигурен съм, че би се притекъл на помощ на всеки рицар в моето положение. Ти си верен приятел, Джеймс! Огледай се! Всичко свърши. Тези, които останаха живи и не са смъртоносно ранени, се качиха на корабите и ще отплават, изоставяйки другарите си.
Джим се огледа. На пръв поглед всичко изглеждаше бързо и лесно и изпитаните в замъка големи тревоги и опасения му се сториха направо смешни. После обаче видя труповете по земята. Улиците на селото (ако изобщо можеха да се нарекат така) и каменистия плаж бяха покрити с мъртви тела. Повечето от войниците на сър Мортимър бяха заети да пребъркват труповете на враговете си.