— Брайън — прошепна Джим. — С радост ще си тръгна оттук.
— Аз също — отвърна Брайън. — За бога, как ми се иска вече да сме в Триполи!
Четири дни по-късно вече се намираха в Триполи, но имаха нов проблем.
— Сигурен ли си, че този проклетник наистина знае пътя? — изръмжа Брайън.
— Поне така твърдеше капитанът на кораба — отвърна Джим.
Брайън изсумтя недоволно. Разбира се, думите на Джим съвсем не даваха задоволителен отговор. И на самия Джим никак не му бе приятно, но нямаше как да успокои приятеля си. Търговският кораб, който ги докара от остров Кипър до пристанището, което би трябвало да е Триполи в Ливан (ако този средновековен свят изобщо имаше същата география, като света от двадесети век) се управляваше от някакъв тип със злодейски вид. Той обаче не им взе прекалено висока такса за пътуването, противно на това, което Брайън бе чул от кипърските си познати. Все пак финансовата почтеност на капитана едва ли означаваше, че е честен и във всичко останало.
Имаше права коса, хитри очи, увиснали прошарени мустаци и лице с тъмен, маслинен тен. Коремът му бе като на чревоугодник, а кльощавите ръце и крака издаваха скъпернически нрав. Капитанът бе наел един от местните хора за водач, а също и двама носачи. Бъдейки в пълно неведение относно обстановката, нито Брайън, нито Джим имаха някаква представа дали заплащането на тримата наемници е завишено или не. Без водач и носачи обаче, нямаше да се оправят, така че нямаха друг избор, освен да платят исканата сума.
Сега гореспоменатият водач ги водеше през някакъв безумно заплетен лабиринт от улици и проходи, някои от които бяха толкова тесни, че буквално трябваше да се обръщат ребром, за да минат между сградите. Земята под краката им бе покрита с човешки и животински изпражнения, особено на по-малките улички. На всичко отгоре Джим (както и Брайън) бе в пълно въоръжение, навлечен и с пътния плащ, в чиято качулка пътуваше Хоб. Облеклото и въоръжението на Брайън не се различаваше особено. Беше пролет, а този сезон в Близкия изток бе много по-топъл, отколкото в Англия. На Джим и Брайън им бе горещо, бяха жадни и търпението им започваше да се изчерпва.
Едва ли домът на местния магьосник, към който се предполагаше, че ги води водачът, се намираше толкова далече в един средновековен град, чието население, наподобяващо по численост това на мравуняк, бе събрано на минимална площ. От друга страна, помисли си Джим, лабиринтът от улици вероятно създаваше илюзията, че за извървели разстояние, по-голямо от действителното.
— Още един ъгъл! — изръмжа Брайън. — Това е прекалено. Сега ще му дам да се разбере на този. Ей, ти, ела тук!
Водачът се обърна и пристъпи към тях.
— О, господарю, — заговори той, — ти блестиш пред очите ми като цвете, благословено от Аллах и се носиш като благоухание във въздуха. Как мога да съм ти полезен?
— Като спреш да дрънкаш глупости! — сряза го Брайън. — Кога ще пристигнем в къщата на магьосника? Колко още път остава до там? Или отговаряй, или ще си изпатиш!
Брайън стисна ефеса на меча си.
— Велики господарю и повелителю! — извика водачът. — Да ослепея и да бъда запратен в седмия кръг на Ада, ако вече не сме пристигнали. Три къщи по-надолу се намираше нашата цел.
— Сигурен ли си?
— Казах ви, в името на Аллах, само три къщи по-надолу.
— Най-добре ще е да казваш истината — изсумтя Брайън.
Водачът се обърна и се втурна напред, пробягвайки краткото разстояние по тъмната алея, на която се намираха. После спря пред една солидна на вид стена.
— Господа и повелители, пристигнахме! Това е мястото!
— Да погледнем — каза Джим и заедно с Брайън се затътриха напред. В стената, до която стоеше водачът, наистина се забелязваше нещо като врата. Навярно някога е била боядисана в зелено, но сега цветът почти не си личеше.
— Господари, изпълних задълженията си. Платете на мен и на носачите и ни пуснете да си ходим — каза водачът.
— Чакай малко — отвърна Джим и спря Брайън, който вече бъркаше под ризницата си за кесията. — Нека първо да ни отворят и да се уверим, че наистина се намираме където трябва. Тогава ще ти платим.
— На твоите заповеди, о, всемогъщи! — поклони се водачът.
После се обърна и започна да удря вратата. Продължи да блъска известно време, но отвътре не дадоха признак, че са чули ударите. Водачът се обърна и изгледа отчаяно Джим и Брайън, повдигайки рамене, но сърдитото лице на Брайън го накара отново да се обърне към вратата и пак да удари по нея.