— Отворете! — извика той с тънък пронизителен глас. — Отворете в името на Аллах, Всеблагия и Всемогъщия! Двама мъже по волята на нашия Господар и Повелител са дошли в Триполи, за да се срещнат с Абу Ал-Ксаир!
Отговор все още нямаше, но и Брайън продължаваше да ръмжи, затова водачът не престана да блъска и да вика. Най-после отвътре се чу шум, като от отключване на ключалки и вдигане на резета, вратата се отвори и на прага застана висок достолепен мъж, облечен в разкошна червена роба. Косата му бе посребрена, а осанката — величествена. Мъжът погледна надолу към водача и каза:
— Куче краставо, защо вдигаш толкова шум пред тази врата? Не знаеш ли, че е опасно да нарушаваш спокойствието на Абу Ал-Ксаир!
— Прости ми, о, милостиви! Водя двама велики мъже, френски благородници от север, които идват с препоръки от приятели на Абу Ал-Ксаир. За цялото злато на света не бих си позволил да безпокоя такъв премъдър и могъщ човек, но мисля, че той очаква тези мъже.
Беловласият мъж в червената роба погледна Джим и Брайън.
— Имената ви, господа? — попита той, изненадващо променяйки тона си към учтив, почти европейски маниер.
— Аз съм Брайън Невил-Смит, а това е магът барон сър Джеймс Екерт де Малънконтри, когото вашият господар очаква.
— Съвсем не претендирам за титлата маг — намеси се Джим, тъй като чутото накара белокосият мъж да повдигне високо вежди. — Аз съм магьосник от сравнително нисък ранг, чирак на мага Каролинус, който ми каза, че ще намеря гостоприемен прием и добър съвет от Абу Ал-Ксаир, член на Магическото общество.
Мъжът на вратата въздъхна с облекчение:
— Очакват ви, сър — отвърна той, отново с европейски маниер, какъвто местните хора не притежаваха.
Джим се зачуди дали невидимият му преводач не показва по този начин преминаването от един език на друг.
Мъжът махна с ръка на носачите и им посочи вътрешната страна на вратата.
— Оставете багажа тук. Ще се погрижат за него.
— Парите ми! Нашите пари! — запищя водачът. — Щедри господари, още не сте ни платили!
Джим извади една сребърна монета и я подаде на водача.
— Но динарът трябваше да е златен!
— Капитанът ни каза друго — отвърна Джим.
— Трябваше да бъде златен! Златен! — развика се водачът.
— Престани да крещиш — изсъска белокосият мъж в червената дреха, — и веднага се омитай оттук. Бъди доволен от това, което имаш, инак демони и скорпиони ще те преследват чак до гроба.
Без да обръща повече внимание на носачите и водача, мъжът покани Джим и Брайън:
— Заповядайте, господа, влезте!
Белокосият отстъпи в страни и двамата приятели влязоха през вратата в малкото пространство до багажа. После посрещачът затвори вратата, въпреки оплакванията и протестите на носачите и водача.
— Пет драхми щяха да се предостатъчни. Ограбиха ви, господа, но какво да се прави. В град като този, където сте чужденци и не познавате тукашните нрави, често става така. Елате, сър Джеймс, сър Брайън. Сър Джеймс, господарят ми наистина ви очаква. Последвайте ме, моля!
Мъжът с червената роба ги поведе надолу по къс, слабо осветен и тесен коридор, който водеше към друга врата. От нея изскочиха няколко други мъже, очевидно по-нисши слуги, втурнаха се покрай гостите и изтичаха към външната врата. Джим чу как ключалките отново се заключват, а тежкото резе се връща обратно на мястото си. Двамата с Брайън прекрачиха през вътрешната врата.
Изведнъж сякаш се озоваха в дворец, излязъл от „Хиляда и една нощ“.
Глава 16
Стаята, в която се намираха, беше просторна и с висок куполовиден бял таван. Едната от стените липсваше, а на нейно място се извисяваше редица от колони, зад които вероятно имаше коридор или балкон. Вратите в другите две стени бяха високи и широки и водеха към други стаи, чийто тавани и стени също блестяха ослепително.
Камъните, с които бяха иззидани стените, бяха чудесно напаснати и бяха издадени напред, за да образуват галерия на стената в ляво. Галерията се намираше на височина около петнадесет фута и бе оградена с обработен, сложно гравиран камък, в който бяха прорязани малки отвори. Изящната зидария играеше ролята на павиран, скриващ тези, които стоят в галерията и гледат надолу. Покрай стените на помещението бяха разположени няколко мебели (главно ниски масички, табуретки и големи възглавници), докато централната част на стаята бе празна и изглеждаше още по-просторна. Белият цвят на стените и тавана само подсилваше усещането за простор. Беше много светло и дневната светлина сякаш струеше не само покрай колоните, но и от други, скрити отвори в стаята. Цялото място като че ли се рееше във въздуха, благодарение на изкусната архитектура или на магия.