— Господа, насам, ако обичате! — каза мъжът в червената роба и ги поведе към една от вратите. Излязоха в коридор, който се изкачваше стръмно нагоре и преминаваше чрез островърха арка с форма на луковица.
Прекосиха стаи, които много приличаха на първата. Подът бе покрит с килими, украсени със сложни орнаменти. От време на време срещаха хора, облечени с широки зелени туники и панталони. Те като че ли патрулираха из стаите и затваряха вратите след гостите.
Сега Джим си спомни, че прислужниците, които изтичаха, за да залостят входната врата, също бяха облечени в зелено. Мъжът в червената роба не обръщаше никакво внимание на слугите и Джим и Брайън последваха примера му. Продължаваха да вървят, следвани навсякъде от дневната светлина, която нахлуваше във всяка стая, дори когато помещението имаше само четири стени и никакви видими прозорци.
Накрая стигнаха до малка правоъгълна затворена врата, твърде подобна на тази на улицата. Различаваше се обаче само по това, че сегашната врата бе изработена от скъпо тъмно дърво с фина полировка, а дръжката и бравата бяха от блестящо сребро. Белокосият мъж спря заедно с двамата приятели и заговори на вратата:
— Господарю, дошъл е Драконовият рицар, сър Джеймс Екерт. Той е тук, с мен, пред вратата ти, заедно със своя спътник сър Брайън Невил-Смит. Каква е волята ти, господарю?
— Двамата рицари могат да влязат — отвърна плътен тих глас зад вратата. — Свободен си, Маджид.
— На твоите заповеди, господарю — отговори Маджид и се обърна към Джим и Брайън. — Абу Ал-Ксаир ви кани да влезете.
После застана отстрани до вратата, която се отвори безшумно и очевидно от само себе си. Поглеждайки вътре, Джим видя стая, по-малка от посетените до сега, но със същия висок таван. На никоя от четирите стени нямаше прозорци, но вътре бе светло, сякаш грееше слънце.
До стената насреща един широкоплещ мъж седеше с кръстосани крака върху голяма бяла възглавница. Пред него стоеше кръгла масичка от черно дърво, а на нея имаше бокал, пълен с вода и някакъв сребърен прибор или механизъм, съставен от сложно групирани и съединени части. Те като че ли бяха подвижни, но сега стояха неподвижни.
Едрият мъж върху възглавницата имаше масивна брадичка и тънка бяла брада. Изглеждаше сравнително възрастен, но точните му години трудно можеха да се определят. Видът му бе на силен човек, седеше с изправен гръб и носеше дълга роба, която покриваше изцяло кръстосаните му крака. Дрехата бе в същия червен цвят, като обичайното облекло на Каролинус, но малко по-тъмна от робата на Маджид. Веждите му бяха извити и високи, очите — тъмни, лицето — квадратно и загоряло, а носа и устните — прави и тънки.
Този човек създаваше впечатлението, че можеш да разчиташ на него и да му се довериш напълно. Приличаше на късче суша, което се мярка пред погледа на безпомощния корабокрушенец в бурно море.
Джим и Брайън влязоха в стаята и вратата се затвори безшумно зад тях. Противно на очакването им, че мъжът в стаята излъчва топлина, въздухът вътре всъщност бе по-хладен и по-свеж от този в останалата част на къщата. Домакинът махна с ръка към другите възглавници, наредени покрай стената и три от тях се плъзнаха и застанаха пред масичката, явно задвижени с магическа енергия.
— Заповядай, Джим, седни! Ти също, Брайън — усмихна се мъжът. — Виждам, че Маджид не е разбрал, че вие всъщност сте трима.
— Трима ли? — малко рязко попита Брайън, докато се отпускаше (доста по-умело от Джим) с кръстосани крака върху една от възглавниците пред масичката.
— Забрави малкият приятел, когото Джим носи със себе си — отвърна Абу Ал-Ксаир и се обърна към настанилият се вече Джим. — Излез, мъниче. Не се страхувай.
Джим усети как торбичката на гърба му се размърда и Хоб се показа на рамото му. Духчето се държеше за врата му и се взираше в брадатия магьосник.
— Ела — подкани го Абу Ал-Ксаир и потупа масичката с ръка. — Седни тук, малки приятелю.
За изненада на Джим, Хоб абсолютно безстрашно подскочи и се настани на посоченото му място, изучавайки с любопитен поглед вълшебника, който на свой ред също гледаше Хоб с голям интерес.
— Ти си от Естествените и там, откъдето идваш, се наричаш хобгоблин, нали?
— Да — уверено отвърна Хоб. — Всъщност, аз съм Официалният Хоб де Малънконтри, но никой, освен милорд Джеймс и милейди Анджела не може да ме нарича така. Ти обаче сигурно също ще можеш.