Главното затруднение на Джим се криеше в това, че дори с помощта на своя невидим и несъмнено вълшебен преводач, той не владееше така изкусно езика си, както Ибн-Тарик. Налагаше се да измисли някакъв компромисен вариант, така че Ибн-Тарик да разбере положението, без да е необходимо да му се разяснява с думи.
Джим бе потънал дълбоко в мислите си, когато изведнъж усети, че не язди сам. До камилата му вървеше друго животно — това на Байджу. Монголът бе наблизо от няколко минути, но както обикновено не бързаше да започне разговор.
Джим си помисли, че спътникът му е меко казано странен. Според всички видими белези, Байджу изглеждаше някак маловажен, дори смешен. Той не само бе дребен на ръст, но и яздеше съвсем прегърбен. Чак по-късно Джим разбра, че позата на монгола е не толкова прегърбена, колкото отпусната. Всъщност от всички пътници в кервана Байджу се чувстваше най-добре на седлото. Лицето му бе кръгло, очите дръпнати, скулите — високи, а кожата жълта. Погледът му винаги бе безизразен и от него бе невъзможно да се разбере какви са чувствата му, да не говорим за намеренията.
И все пак монголът бе доста дружелюбен, макар и по свой, лаконичен начин. Държеше се точно обратно на Ибн-Тарик — не отговаряше на зададените му въпроси, а просто изказваше мнението си с равен глас. Джим знаеше, че Байджу няма да заговори пръв.
— Изглежда скоро ще спрем за през нощта — каза Джим. — Струва ми се, че вече застудява. Все пак се намираме високо в планините.
Погледна към Байджу, който под ризницата си не носеше нищо друго, освен тънка риза в тъмносин цвят, направена от някаква плътна тънка и удивително модерна тъкан.
— Не ти ли е студено само с тази риза под доспехите? — попита Джим.
— Ризата е от коприна — отвърна монголът.
Джим се почувства доста глупаво. Разбира се, че монголите ще имат облекла от коприна, след като поддържаха връзка с Далечния изток. Всъщност робата на Абу Ал-Ксаир също изглеждаше копринена.
— На запад сме свикнали да носим по-плътни дрехи под металните ризници. Вие не ги ли употребявате? Или просто тук имате съвсем друг начин на обличане?
— Носим коприна заради стрелите — отвърна Байджу. — Когато в тялото ти се забие стрела, заедно с нея коприната също влиза по-навътре. После лесно можеш да извадиш стрелата като издърпаш внимателно плата.
Джим потрепери мислено. Никога не бе чувал за подобен метод за вадене на стрели. Явно бе много ефективен. Коприната във всички отношения беше интересна материя. Вероятно притежаваше свойството да се увива около бодливия връх на стрелата и бе достатъчно здрава, за да не се скъса, когато бива издърпана обратно. В същото време да се вади стрела по този начин едва ли бе приятно преживяване — въпреки че бе по-лошо, тя да остане забита в тялото.
— Стрелите на монголите винаги ли са със заострени краища? — попита Джим.
— Винаги — отвърна Байджу.
— Стрелите и другите оръжия не са ли различни при различните племена? Или различните царства?
— Винаги са едни и същи.
— На запад нашите оръжия са различни. Най-общо имаме къс меч и дълъг меч и различни техни варианти. Обикновено по оръжието и по дрехите на даден човек, можеш да разбереш откъде е той. Ако срещнеш друг монгол, как различаваш от къде е?
— Гледам — отвърна Байджу.
Джим помисли, че ще каже още нещо, но очевидно тази единствена дума бе целия отговор.
— Имам предвид дали гледаш за определени отличителни белези — например дрехите, оръжията или нещо друго, което ти показва откъде идва човекът?
— Поглеждам го и това е всичко — повтори монголът. — Поглеждам го и разбирам.
— Ясно — кимна Джим. — Имаш ли представа от кое царство са монголите, които бихме могли да срещнем тук?
— Ще бъдат от Златната Орда. — Байджу се наведе и плю на земята.
— Това твоите хора ли са?
— Не. Аз съм от Ил-Канат. Ние владеем земята на север срещу Долга на Джуки от Златната Орда.
Яздиха мълчаливо известно време, после Джим попита:
— Хората от Златната Орда приятели ли са с асасините? Между асасините има ли монголи?
— Не — отвърна Байджу. — Монголите са воини, а асасините — не.
— Ибн-Тарик каза, че едва ли ще имаме проблеми с асасините, защото керванът ни е голям и силен.
Байджу се обърна и погледна събеседника си право в очите, после отново се загледа напред. Джим вече бе посвикнал с нрава на монгола и знаеше, че този жест изразяваше презрение. Очевидно Байджу не бе на същото мнение относно отбранителните възможности на кервана.
Изкачваха се по едно скалисто дефиле между големи планински зъбери, увенчани с остри като бръсначи огромни камъни. Накрая стигнаха до изхода на клисурата, където скалните стени от двете страни се снишиха и разкриха широко пространство, покрито със скални блокове с всякакви размери — от речно камъче до цяла къща.