След двучасов преход стигнаха до крайната точка на пътуването: замък или по-скоро скално укрепление. Беше значително по-голямо от кипърската крепост на сър Мортимър, но бе по същия начин естествено защитено от стръмния планински склон, на който се издигаше.
Пред голямата врата на крепостта нямаше ров с вода, но се забелязваше някакъв окоп, който явно не бе част от естествения терен и вероятно бе изкопан от хора. Над окопа минаваше подвижен дървен мост, прикрепен с вериги към замъка. Когато минаваше по него, Джим погледна надолу към рова.
Съжали, че го е направил. Окопът бе дълбок повече от един човешки ръст и дъното му бе покрито с остри копия. Те бяха така прикрепени и насочени нагоре, че ако някой паднеше (или беше бутнат) в рова, веднага щяха да го промушат почти дузина остриета. Всъщност, долу имаше и трупове — от скелети, до останки на хора, умрели преди броени дни. Носеше се отвратителна воня.
Отрядът мина през портите, които се разтвориха пред него и влезе в нещо като кръстоска между малък покрит двор и открита конюшня. Водачът слезе от коня си и го повери на един слуга. После издаде заповед и двама мъже подкараха Джим и Брайън пред себе си, а останалите от ескорта се отправиха в друга посока.
Преминаха през втора врата, после през проход и стълбище, което водеше към друг проход, който представляваше тесен коридор с редици килии от двете страни. Килиите бяха отделени с железни решетки, вкопани в каменния под и таван, и на практика представляваха десетфутови места за спане. Изглеждаха много модерни, като от двадесети век, а и според средновековните стандарти бяха забележително чисти. Джим нямаше представа какво означава това, но в случая чистотата му изглеждаше някак зловеща. Двамата с Брайън бяха натикани в една от клетките и заключени посредством решетка и верига. Решетката бе спусната до пода, а веригата бе така закачена за нея, че повдигането бе невъзможно, освен ако не бъде освободен края на веригата. Той пък бе прикачен към каменния под, далеч извън обсега на затворниците.
През цялото време човекът, за когото Джим смяташе, че е водачът на отряда, не каза нищо, но накрая заяви:
— Ще чакате тук. След време ще трябва да се явите пред нашия Велик водач. Не си и помисляйте за бягство. Оттук няма изход.
После водачът и двамата мъже си тръгнаха и Джим и Брайън останаха сами. Тишината бе така дълбока, че сякаш отекваше в ушите им. Спогледаха се под жълтата премигваща светлина на факлата, закачена в края на коридора, където започваха стъпалата за горния етаж.
Брайън все още изглеждаше зле, но не обръщаше внимание на нараняванията си. Очите му светеха. С голямо внимание и интерес той проучи решетките и всичко от помещението, което успя да огледа, включително пода и тавана. После се обърна към Джим и заговори тихо, почти в ухото му:
— Не виждам начин, по който биха могли да ни подслушат, но съм готов да се обзаложа, че все пак могат да го направят. Ако обаче говорим тихо и близо един до друг, вероятно няма да разберат разговора ни, дори и да го чуят.
Джим кимна.
— Според теб защо ни доведоха тук? Имаш ли план как да се измъкнем оттук?
Джим наклони глава към Брайън и също заговори тихо в ухото му:
— Не знам защо от целия керван отвлякоха само нас. Най-страшното е, че цялата тази експедиция като че ли е организирана с единствената цел да хванат нас двамата. Разбира се, не знаем какво още са взели от кервана.
— Съгласен съм с теб — кимна Брайън. — Всичко това е много странно. Къде мислиш, че се намираме?
— По споменаването на Великия водач съдя, че сме в щаба на асасините. Не знам обаче защо. Сещаш ли се за някаква причина, поради която някой тукашен и по специално асасините не биха желали да открием бащата на Джеронд?
Брайън поклати глава.
— Брайън, ако е необходимо, може да се измъкнем оттук с магия, стига нещо в замъка или по тези земи да не я обезсили. Не мисля, че има такава вероятност, така че мога да ти обещая, че ще се измъкнем невредими, каквото и да става. Не си послужих с магия до сега, защото все повече се убеждавам, че някой иска да разбере какви точно магически умения притежавам. Затова се въздържам от магията, а когато все пак я използвам, стремя се да е в най-проста форма. По тази причина не излекувах китките ни, след като ни развързаха. Щеше да е съвсем очевидно.