— Първо трябва да си осигурим малко пушек — отвърна Хоб. — Аз загубих димната струя, върху която дойдохме тук двамата с кучето джин. Освен това не мога да пренеса по пушека двама възрастни човека едновременно. Мога да взема само един от вас, но първо трябва да намеря огън. В този замък би трябвало да има огнища, но не знам къде са и как да стигна до тях. Как мислиш, ако поразгледам наоколо, дали хората в замъка ще ме преследват?
— Със сигурност — отвърна Джим. — Нещо повече — ще направят всичко възможно да те убият. Стой тук с нас.
— Но аз трябва да те измъкна оттук, милорд. Теб и милорд Брайън. Ако не го сторя, милейди никога няма да ми го прости.
— Благодаря ти за добрите намерения, Хоб, но не знам как би могъл да ги осъществиш.
— Струва ми се, че бихме могли да поговорим с джина за това — предложи Хоб.
— Джин, тук ли си?
От коридора между килиите се чу скимтене. Пред решетката отново се появи кафявото куче, размахало опашка.
— Келб, ти май си ми приятел само когато това ти е изгодно. Щом си искал да помогнеш, защо не го стори по-рано?
— Старая се, господарю. Тази крепост е била построена много преди асасините да дойдат тук. Построил я е рицар, друговерец като вас, който нападал преминаващите през планината кервани и ги ограбвал. Дошъл тук от север преди двеста години заедно с други франки, за да води Свещена война с местните. Тази крепост не е нищо друго, освен Каср Ал-Абиад, Белият дворец.
— Защо пък бял? — попита Брайън.
— Не знам защо е наречен така — отвърна Келб, — но и до ден-днешен е запазил името си и дори хашашините продължават да го използват. Аз проучих дали не съществува някакъв таен проход или изход и открих такъв. С помощта на могъщата ти магия, господарю мой, ти без съмнение не само ще можеш да освободиш себе си и приятеля си от тази килия когато пожелаеш, а с моята нищожна помощ ще намериш тайния изход, за да избягате.
В главата на Джим звънна предупредителен гонг. Всяко укрепено място, което Джим бе виждал в този средновековен свят имаше такъв таен изход. През таен проход можеше да се избяга и от замъка Малънконтри. Тайните изходи обикновено бяха сред най-строго пазените тайни от собствениците на замъка. Понякога, когато собствеността се смени по време на война, тайната бива изгубена, но често изходът бива отново преоткрит от новия собственик, който на свой ред я пази. Докато пътуваха с кервана, Ибн-Тарик в продължение на няколко дни учтиво се опитваше да подразбере дали Джим не е магьосник. Докато отбягваше да отговаря на въпросите на Ибн-Тарик, свързани с магиите, на Джим му мина през ума, че събеседникът му може да има някакъв скрит умисъл, заради който така настоява да разбере доколко Джим владее магьосническото изкуство.
Преди няколко дни тази мисъл не би разтревожила Джим, но сега тревогата му нарасна. За това допринесе Хоб, когото Джим виждаше с периферното си зрение. Духчето не бе слязло от рамото на Джим и подобно на маймунка се бе изкатерило по заключената решетка. После незабележимо, но систематично се бе прехвърлило върху решетката на съседната килия, която зееше отворена. Сега Хоб седеше на върха на решетката, зад гърба на Келб, и енергично клатеше глава и правеше различни гримаси. Безмълвното предупреждение на духчето засили подозренията на Джим.
— Много добре, Келб — каза той, — печелиш точка. Непременно ще го имам предвид. А сега можеш да си вървиш. Трябва да обмисля нещата.
— Слушам, господарю — отвърна Келб и изчезна.
Щом джинът си тръгна, Джим махна на Хоб, за да седне отново на рамото му и се приближи към втрещения Брайън. „Време е за някоя малка магийка“, помисли си Джим. Мислено си представи, че Брайън и Хоб могат да чуват мислите му, а той — техните.
„Сега, Брайън, Хоб“, каза Джим мислено. „Ще говоря, без да използвам гласа си. Вие само трябва да си помислите онова, което искате да ми кажете и аз ще ви чуя“.
Джим погледна към Брайън и видя, че той го разбира. На лицето му бе изписана широка усмивка.
„Вие двамата знаете, че аз се стремя да пестя магията си, така че трябва да се справим с положението, като употребяваме вълшебства колкото може по-малко. Да започнем с теб, Хоб? Можеш ли да събереш малко дим от онази факла в ъгъла? Не изговаряй думите, само си ги помисли.“
„Не знам дали ще мога да ги кажа само наум“, каза Хоб, но след миг изглеждаше вече удивен и изключително доволен. „Мога! Мога! Успях! Факлата не дими достатъчно, но ще събера необходимия пушек — както при мнимия пожар на пиратските кораби. Да, милорд, ще се изкача до факлата. Решетките са малко по-надолу и от тях просто ще скоча върху скобите, които придържат факлата към стената. Така ще се добера до огъня.“