— Не знам дали ще се получи, господарю — каза Келб.
— Щом кучето може да става невидимо, защо и нас не направиш такива? — попита Брайън. — Тогава няма да се налага да се превръщаме в бълхи.
— Не мога, господарю — продължи Келб.
— Защо не?
— Той е Естествен, а не магьосник — напомни Джим. — Да не губим повече време в приказки. Келб, застани до решетката!
— Сигурно има и друг начин — измърмори Брайън.
— Хайде, Брайън, като бълхи ще бъдем прекалено дребни и няма да ни забележат, дори и да не сме невидими. Келб… сега!
Джинът се обърна и се притисна странично към решетката.
Джим никога досега не се бе превръщал в насекомо. Чувал бе как Каролинус заплашва с подобна участ хора, животни и Естествени и бе видял с очите си как възрастният магьосник превърна тридесетфутов морски дявол в едър бръмбар. Самият Джим обаче никога не бе осъществявал такова преобразяване, дори не се бе превръщал и в животно. Все пак при визуализацията всичко изглеждаше възможно и според Джим идеята никак не бе лоша. Келб щеше просто да ги пренесе през Белия дворец и да ги измъкне навън. Джим притвори очи, съсредоточи се и си представи себе си, Брайън и Хоб като бълхи в козината на Келб. Закова картината в съзнанието си и каза:
— Тръгваме!
И потеглиха.
Глава 20
Както се оказа в последствие, късметът беше на тяхна страна. Келб не срещна никого по стълбището, извеждащо от коридора с килиите, а също така и по-нататък.
По-късно Джим осъзна колко добре са се подредили нещата. След като се превърна в бълха, веднага се сблъска с първия нежелан страничен ефект от трансформацията. Изобщо не бе помислил за това каква видимост би имала една бълха от гърба на куче.
Гледката в общи линии се състоеше предимно от козина. Космите бяха с размерите на дървесни стволове и ги заобикаляха отвсякъде. Разбира се, отдолу бе кожата на Келб. Джим изпита силно инстинктивно желание да се добере до кръвта под кожата, но го преодоля. Подобно на гъста бамбукова горичка космите закриваха всяка гледка и на практика Джим не виждаше по-далеч от носа си.
Това не можеше да продължава така. Необходима му бе видимост, надхвърляща възможностите на настоящото му тяло. Мислено Джим си представи гледката такава, каквато я вижда Келб. Въпреки че разкрилата се картина не бе със задоволително качество, тя все пак бе продукт от кучешкото зрение и следователно черно-бяла и с толкова изменен ракурс, че на Джим му отне доста време да се ориентира в каменните стени, пода и тавана.
Нуждаеше се от човешко зрение, което да бъде напълно безтелесно. Сигурно можеше да се постигне с малко магия. Това, което първо му дойде на ум беше чифт невидими човешки очи, реещи се във въздуха над главата на Келб. На думи идеята не бе никак лоша, но нагледното й представяне пораждаше трудности. Като начало, как бихте нарисували очи, които са невидими?
Джим се замисли над този въпрос и отговорът изведнъж му се стори очевиден. Разбира се, че не бе нужно невидимите очи да представляват човешки невидими очни ябълки. Трябваше само да превърне насекомските си очи в магически лещи, свързани с невидима телевизионна камера. Тя щеше да се върти във всички посоки от главата на Келб и да предава на Джим звук и картина от околната обстановка, при това съобразена с човешките сетива.
Джим си представи камерата с всички подробности, направи я невидима и я включи. Вече имаше отлична видимост към коридора, по който Келб подтичваше. Липсваше каквато и да е украса, на каменния под нямаше килим и Келб потракваше с нокти докато вървеше. Единственото нещо, което от време на време разчупваше монотонния вид на стените, бяха врати, водещи към стаи или други коридори. Келб уверено продължаваше напред и по всичко личеше, че знае къде отива.
„Къде сме?“, попита Джим кучето, но докато се опитваше да произнесе думите, осъзна, че няма с какво да ги изрече. Не само бе толкова дребен, че Келб едва ли би чул гласа му, но и като бълха нямаше говорен апарат. Джим си спомни, че при първата им среща Каролинус бе призовал един бръмбар-вестител, който говореше с писклив тънък глас, но той вероятно бе продукт на някоя от магиите на стария вълшебник. Спомни си още как гигантския морски дявол Ррнлф бе превърнат в бръмбар и изобщо не можеш да говори, но Каролинус като че ли го чуваше и разговаряше с него.
Джим реши, че в сегашното положение ще бъде най-добре, ако може да разговаря с Келб мислено. Опита се да си представи съзнанието на джина. Как ли изглежда то? Като някакво мрачно място? След няколко минути установи, че не е необходимо представата му да е точна, за да се задейства механизмът. По-важна в случая бе самата природа на визуализацията. Тя правеше мисления разговор възможен. Джим се концентрира върху мрачното място и мислено попита кучето: