„Къде сме?“
Келб се закова на място.
— Господарю? — по треперенето на гласа му личеше, че или е изплашен, или е отличен актьор.
„Всичко е наред. Аз съм.“, помисли си Джим. „Къде сме сега?“
— Обезпокоен съм господарю — каза Келб, — намираме се в спалните на редовите асасини. Мислех, че тук ще срещнем някои от тях. Не разбирам защо няма никой. Сигурно са излезли на поход.
Джим разбра, че Келб произнася думите на глас.
„Не е нужно да произнасяш това, което искаш да ми кажеш. Само си го помисли и аз ще те чуя.“
„Ти наистина си велик магьосник, господарю“, мислено отвърна Келб. „Чуваш ли ме сега?“
„Чувам те съвсем ясно. Спомена, че асасините вероятно са изпратени на бойна експедиция. Дали отново ще нападнат кервана?“
„Не. От известно време обаче говорят за това, че монголите от Златната Орда възнамеряват да се спуснат и да нахлуят тук, където е територията на монголите от Ил-Канат. В последните двеста години монголите са превзели много от крепостите на асасините. Може би Хасан Ад-Димри е изпратил силен отряд свои хора, които да проучат дали монголите се приближават, за да може да вземе съответните мерки. Това е единствената причина, която ми хрумва…“
Келб млъкна изведнъж. Двама мъже на не повече от двадесет години бяха излезли от една от вратите по коридора и гледаха втренчено право в джина.
Келб веднага стана невидим и започна да се промъква покрай стената в ляво, възможно най-далеч от мъжете. Кучето пристъпваше с изненадваща ловкост, ноктите му вече не тракаха по пода. Джим внезапно се сети за Брайън и Хоб. Обърна въображаемата камера към себе си и другите две бълхи и установи, че те се носят в безвъздушното пространство като миниатюрни петънца. Хрумна му, че посредством нищожно количество магическа енергия трите бълхи също можеха да станат невидими. След като свърши и това, Джим се опита да се свърже мислено с Брайън и Хоб, като междувременно внимаваше те да му отговарят по същия начин — съзнание в съзнание. Как човешкият ум се бе сврял в тялото на бълха оставаше загадка за Джим. Не бе много наясно с анатомията на бълхите, но бе почти сигурен, че те, както повечето насекоми, нямат мозък.
„Брайън? Хоб?“
„Милорд…“, обади се Хоб с разтревожен глас, но Брайън го прекъсна:
„Джеймс? Къде си? Не знам дали те виждам или просто усещам, че си наблизо. Не разбирам какво става.“
„Тук съм, Брайън. Направих така, че и тримата да станем невидими и безшумни, така че онези двама асасини там да не могат да ни видят и чуят. Келб също е невидим.“
„Забелязах“, сърдито отбеляза Брайън. „Джеймс, това не е любимият ми начин за пътуване.“
„Но е най-доброто, което мога да сторя в момента“, отвърна Джим.
„Не те обвинявам, Джеймс. Просто бълхите са противни създания. Извини ме, Джеймс, ти също си бълха сега, но на мен не ми харесва да съм в такъв вид.“
„Изобщо не те виждам. Разбирам, че да се превърне в бълха е твърде смущаващо за един рицар. Мен самият това никак не ме притеснява, вероятно защото като магьосник съм по-привикнал към подобни неща от теб.“
„Разбира се, Джеймс. Моля те да ме извиниш, за грубостта ми.“
„Няма нищо, Брайън…“ Джим млъкна, защото вече почти бяха достигнали до двамата мъже, които разговаряха помежду си на висок глас. За изненада на Джим лицата им имаха нездрав блед тен.
— Сигурен съм, че видях някакво куче — каза единият асасин.
— Аз пък не видях никакво куче — отвърна другият. Той бе малко по-висок и може би с година по-възрастен от другаря си — или поне изглеждаше някак по-зрял. Затвори очи и добави:
— Нищо не съм видял, нищо не съм чул.
— Сигурен съм, че… — колебливо заговори първият асасин.
— Дяволите да те вземат с твоя магарешки инат! — извика вторият. — Кажи ми, глупако, някога да е имало в Белия дворец кучета?
— Не — отвърна другият.
— Може ли куче да влезе тук, без да премине покрай пазачите при портата?
— Разбира се, че не…
— Ако тук бе допуснато куче, ние щяхме да чуем за това, освен ако не е решено това да се пази в тайна.
Челюстта на по-ниския асасин се отпусна.
— Така че — продължи по-високият, — повтарям ти, че тук няма куче и не си чул никакъв глас. Виждаш ли куче наоколо? Чуваш ли глас?
— Не.
— Точно така. Няма, и никога не е имало нито куче, нито някакви гласове.
По-ниският асасин пребледня още повече и лицето му доби цвета на призрак в току-що изпран чаршаф.
— Най-добре да се махаме оттук — промърмори той и се шмугна през вратата, от която бяха излезли преди малко. Чу се как спори с по-високия асасин, който вече се бе скрил от погледа.