Келб заобиколи басейна и се запромъква между изкуствените палми. Хората останаха назад, а отпред се появи стена, чиято долна част не бе боядисана. Доколкото Джим успя да види, никъде нямаше врата, но Келб невъзмутимо крачеше към стената. Щом стигна до мястото, където зидът се срещаше с пясъчния под, кучето подуши линията, разделяща пясъка от камъка и спря до едно едва различимо петно. Започна да рови старателно с предните си лапи, пясъкът полетя назад и накрая разкри част от покрит с шахматно подредени сини и бели квадратни теракотени плочки под. Кучето натисна с лапа една от сините плочки и част от привидно гладката стена се отмести, откривайки правоъгълен отвор.
— Влизаме в тунела, господарю — каза Келб гласно и пристъпи в тъмния тесен проход. После спря и попита колебливо: — Още ли си тук, господарю?
Джим се сети, че джинът нито ги виждаше, нито ги усещаше.
— Тук сме, Келб — отвърна той, също произнасяйки думите гласно.
— Сега съм по-спокоен, господарю — изскимтя Келб, обърна се към отвора в стената и с помощта на лапите си отново покри плочите на пода с пясък. След като кучето пак отстъпи навътре в прохода, каменният капак тихо и бавно се плъзна на мястото си и затвори входа, през който бяха влезли. Настана пълна тъмнина, из която се разнесе гласът на Келб.
— Господарю, няма нужда повече ти и спътниците ти да пътувате като бълхи в козината ми. Ако отново приемете човешки образ, в дясно, до стената ще намерите наръч факли, а до него — кремък и огниво, с които да ги запалите. На дебелия край на всяка факла има малко барут, който пламва от една искра.
Джим проведе необходимите магически действия и отново си върна човешкия облик. Усещаше лекото тяло на Хоб, притиснат към шията му, а също и присъствието на Брайън. Все още в пълен мрак, Джим протегна ръка и удари пръстите си в твърдата повърхност на стената. Заопипва зида нагоре-надолу, сякаш го боядисваше с четка и накрая стигна до нещо, което приличаше на извита дървена лавица. Върху нея напипа купчина дълги предмети, които приличаха най-вече на стегнати ролки навита хартия. Джим взе една от ролките, отново протегна пръсти и откри завързани с въженце кремъка и огнивото, за които бе споменал Келб. Стиснал факлата под мишница, Джим удари кремъка в огнивото. Излезе искра, която запали горния, по-дебел край на факлата. Пламъкът примигна и нарасна, за да освети дългия каменен тунел. До Джим стояха Брайън — все още със синини и рани, но весел, и Келб в кучешкия си облик и с въпросителен поглед.
— Хоб, добре ли си? — попита Джим.
— Да, милорд — тънкото гласче дойде иззад лявото му рамо. Джим си спомни, че за да им е по-топло, двамата с Брайън бяха заспали с пътните си дрехи, когато ги хванаха асасините. Изглежда Хоб се бе прибрал в торбичката си.
— Да изляза ли, милорд?
— Тук няма нищо за гледане. Намираме се в един тъмен тунел. Може би ще е най-добре да останеш там, където си сега.
— Добре, милорд.
Тръгнаха напред. Келб уверено припкаше начело, но все пак не се отдалечаваше от светлината на факлата. Тунелът се оказа по-дълъг, отколкото Джим очакваше, особено като се имаше предвид, че е прокопан в монолитна скала. По приблизителни изчисления бяха извървели четвърт миля, преди да достигнат края, където Келб спря пред стена, подобна на тази в началото на тунела.
— Натиснах където трябва, за да се отвори изхода от тунела — заизвинява се джинът, — но механизмът очевидно заяжда. Господари, имате ли нещо против да подскочите върху пода? Мисля, че по този начин ще се отвори и ще можем да минем.
„Изобщо не се учудвам“, помисли си Джим. Не можеше да се очаква, че механиката от четиринадесети век работи по-добре от тази в двадесети век.
— В такъв случай е по-добре Брайън и аз да скочим едновременно. Ще броя до три и скачаме — така ще ударим пода едновременно.
— Такава е магията на неверниците! — подметна Брайън. — Разбира се, че не работи добре!
Джим не беше съвсем сигурен какво означава това, но сега не бе моментът да се задълбочава в темата. Отброи и двамата скочиха. Удариха здраво каменния под, но очевидно именно това бе необходимо, защото каменната плоча отпред започна бавно да се повдига, скърцайки силно, сякаш се нуждае от смазване.
— Проходът не се използва много често — поясни Келб. — С изключение на Великия водач всеки, видял тунела, в последствие е трябвало да умре. Бил е убиван и тялото му е било захвърляно някъде далеч в планината, така че никой да не го свърже с изхода от тунела. Ние обаче трябва само да прекрачим навън.