— Всичко е наред — каза Джим, отговаряйки едновременно и на Хоб, и на суеверния страх на монгола. — Само исках да проверя дали си добре. Пътуването сигурно много те отегчава, особено след като не спиш.
— Това не ми пречи, милорд. Ние, хобгоблините сме свикнали да прекарваме дълго време, без да правим нищо. Седим си и си мислим за хубавите неща, които са се случили в миналото. Сънят не ни е нужен.
— Ще ви чакам долу в общата столова — обади се Байджу. Вече не беше така блед, но излезе от стаята възможно най-бързо.
Джим имаше по-важни неща, за които да мисли. Вече се бе разсънил напълно и се чувстваше крайно неприятно. Беше му горещо, дрехите му бяха мръсни и бе готов на всичко за един душ от двадесети век, което разбира се, бе невъзможно. Банята предлагаше известна алтернатива, но къпалните не си струваха неприятностите и неудобствата. Джим просто искаше да се изкъпе, а не да му предлагат женска или мъжка компания, храна, питиета, наркотици и какво ли не. Не искаше да се разправя с хора, които уж искаха да му помогнат с изтриването на гърба, а после изискваха заплащане за услуга. Притесняваше го не толкова цената, колкото невъзможността да се отърве от подобни досадници.
Можеше да почисти себе си и дрехите си по магически начин, но това би изчерпало всичките му запаси и би било в разрез с доброто намерение да пести колкото може повече енергия.
— Готов съм да тръгвам — обърна се Джим към Брайън.
— Облечи си ризницата — укорително го погледна Брайън.
Беше прав, колкото и досадно да звучеше. Джим бе свалил ризницата си, преди да заспи и сега тя лежеше на пода като купчина съшити халки. Облечен само с бельо и риза, Джим понасяше сравнително добре топлия въздух наоколо. Без съмнение с напредването на деня времето щеше да става по-горещо, а ризницата имаше и дебела подплата, но въпреки всичко Брайън беше прав. Намираха се в непознат град, сред непознати хора. Основното правило, което важеше през четиринадесети век в Англия, в Средния изток и навсякъде по света, бе: „Бъди нащрек и очаквай изненади!“.
За голямо съжаление, на Джим все пак му се наложи да навлече доспехите. Почти веднага усети нетърпима жега, но се надяваше, че с времето тялото му ще привикне. Брайън се бе изправил, облечен в дрехите, с които започна пътуването и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
— Готов съм, Джеймс. Можем ли вече да вървим?
— Брайън, не се обиждай, но вониш.
— Ти също, Джеймс, при това не по-малко. Но по-добре вонящ и жив, отколкото чист и мъртъв. С малко късмет ще си набавим оръжия и други дрехи. Може дори и да почистим тези. Междувременно обаче трябва първо да се нахраним. Вярвам, че ти желаеш същото.
Брайън излезе през вратата и Джим трябваше да направи няколко големи крачки, за да го настигне. Слязоха в нещо като кафене или ресторант на партера на кервансарая. Помещението бе оградено от кръгла старинна мраморна стена, в която имаше ниши. Във всяка ниша бяха разположени ниска масичка и възглавници за сядане. Двамата приятели се огледаха за Байджу, но той не се виждаше никъде.
Настаниха се в една от нишите и поръчаха закуска, към която Джим добави и голяма кана леденостуден шербет. След като прие поръчката, прислужникът се отдалечи. На околните маси не седеше никой. Щом се увери, че няма кой да го подслушва, Джим заговори тихо:
— Имаш ли някаква идея как можем да открием бащата на Джеронд?
Брайън преглътна храната, която бе натъпкал в устата си и отговори:
— Честно да ти кажа, Джеймс, възнамерявах да подходя към въпроса така, както винаги съм го правил — да потърся някой английски или поне френски рицар с добро име и да го помоля за помощ и напътствие. Оказа се обаче, че тук се срещат само неверници. Налага се да поразпитаме.
Брайън се огледа наоколо, съзря мъжа, който им сервираше и му махна да се приближи. Докато чакаха, посегна към общото блюдо, поставено на масата, хвана малко храна с върха на пръстите си, както би направил в Англия и я натъпка в устата си. Прислужникът дойде тъкмо когато Брайън се опитваше бързо да сдъвче и глътне хапката си. Все пак успя да го стори, тъкмо навреме и се обърна към слугата:
— Между другото, друже, би ли ми казал какво е това месо, което си ни поднесъл?
— Крехко месо от млада женска камила, господарю — отговори прислужникът. — Беше от оборите на Мурад Богатия, но си счупи крака и за съжаление се наложи да я заколим. Не е ли ароматно и вкусно?
— Е, поне не е от коза — кимна Брайън, — кажи ми сега, знаеш ли дали в този град има някакви английски рицари?
— Английски рицари? — прислужникът недоумяваше.