— Да, да, английски рицари. Рицари от Англия.
— Господарю — започна изуменият слуга, — чувал съм за френски рицари, но не разбирам какво означава това „английски“.
— Говоря ти за Англия — продължи Брайън бавно, произнасяйки думите високо и на срички: — Ан-гли-я!
— Приятелят ми има предвид рицар от родината си — намеси се Джим, — родината му се казва Англия и е остров, който се намира недалеч от земите на франките.
— Така ли? В Палмира няма франки, слава на Аллах.
— Сигурен ли си? — попита Джим. — Може би в града има франки, но ти не си чувал за тях?
Слугата поклати глава:
— Ако в Палмира има франки, аз със сигурност щях да знам това. Пътниците от минаващите оттук кервани, а и другите посетители разговарят за много неща и никога не пропускат да споменат за новопристигналите по тези земи чужденци.
При тези си думи прислужникът се отдалечи, но почти веднага мястото му бе заето от Байджу, който седна на една от възглавниците в нишата до Джим и кръстоса крака, после се протегна и си взе от храната. Едва след като сдъвка хапката и я преглътна, погледна Джим и Брайън:
— Е, какъв е планът ви?
— Всъщност — заобяснява Джим, — ние търсим един човек, който вероятно е в Палмира. Той…
— На първо място мечовете — прекъсна го Брайън. — Трябва да си набавим оръжия, монголецо. Колкото до сър Джефри, не се тревожи, Джим. Аз вече разказах на Байджу за целта на нашето пътуване.
— Кога успя? — ококори се Джим.
— Още докато пътувахме с кервана и ти си бъбреше с твоя приказлив другар Ибн-Тарик. Или може би трябва да го нарека джентълмен?
Брайън погледна Байджу, който старателно се тъпчеше с ядене.
— Ибн-Тарик държа ли се като джентълмен?
Байджу сви рамене и продължи да яде.
— Така или иначе обясних на Байджу как изглежда сър Джефри, за да го познае в случай, че го види. Не си ли го виждал тук?
Брайън отново погледна монгола, който ядейки поклати глава.
— Така няма да стигнем доникъде. Ако обичаш, остави храната за малко и ни обърни внимание. Имаме основание да смятаме, че той е в Палмира, но нямаме и най-малка представа как да го издирим.
Байджу прекъсна за момент основното си занимание и погледна двамата приятели.
— Огледайте се и поразпитайте дали някой не го е виждал!
— Вече го сторихме — отвърна Джим, — попитахме слугата, който ни сервира яденето и той ни отговори, че ако в Палмира има някой европеец, той със сигурност ще знае, защото тук се хранят пътниците от керваните, а и много други хора и бързо се разчува, че в Палмира е пристигнал чужденец.
Байджу издаде някакъв кратък звук, нещо средно между кашлица и смях. После се огледа и откри с поглед прислужника, който в момента бе зает с обслужването на други хора в една от нишите.
— Ела тук! — извика монголът.
Облечените в широки дрехи мъже от другите ниши спряха да се хранят, погледнаха Байджу, спогледаха се и заговориха помежду си на висок глас нещо неразбираемо на седящите в сепарето на Джим и Брайън. По жестовете и по израженията на посетителите обаче, можеше лесно да се разбере, че се изказват възмутително или презрително за маниерите на Байджу. Слугата невъзмутимо продължи да се занимава с клиентите от другата ниша още няколко минути, сякаш не бе чул грубото повикване, а после се обърна и усмихнат доприпка до монгола.
— Викахте ли ме, господарю?
— Кажи ми има ли франкски роби в Палмира? — попита бързо Байджу.
— Несъмнено има, господарю. Но не мога да кажа колко са или на кого принадлежат. Кой ти гледа някакви си роби?
— Ти ми каза, че в Палмира няма франки — намръщи се Джим.
— Така е, господарю, но робите…
Слугата сви рамене и разпери ръце. Брайън каза:
— Тогава търсим франкски роб, по-висок от теб с една педя, с посивяла коса, разделена на път отпред и малки мустаци, които вероятно са бели. Може би сега е без брада, а косата му също е побеляла. Но не е стар и немощен, а все още здрав и силен, със сини очи и белег върху челюстта и брадичката. Сигурно има и други белези, но този е най-характерен. Виждал ли си такъв роб?
— Не, господарю, но мога да поразпитам хора, които обръщат внимание на тези неща. Ако те знаят нещо, до ден-два ще разбера.
— Ще получиш награда — каза Байджу, — няма да е голяма, но ще получиш нещичко, ако намериш роба, за когото говорим. Разбра ли?
— Напълно, щедри и благородни господарю — поклони се слугата. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо друго?
— Да — кимна Байджу, — донеси още от това, което беше в тази чаша.
— Да, господарю — слугата взе празния бокал и се отдалечи бързо.
Байджу се облегна назад върху облицованата стена на нишата, въздъхна доволно, погледна Джим и Брайън и се оригна. Брайън бе привикнал към този източен начин за изразяване на задоволство от храната, а Джим се бе научил да овладява гримасата си. Все пак вътрешно потрепери, въпреки че знаеше, че оригването тук означаваше „Беше много вкусно!“.