Монголът им се усмихна свирепо и язвително, но несъмнено с чувство за хумор.
— Ибн-Тарик е тук. Мярнах го по-рано днес, преди вие да слезете тук.
Глава 22
Джим и Брайън го изгледаха учудено.
— И керванът ли е пристигнал тук? — попита Джим.
— Не — отвърна Байджу. — Но Ибн-Тарик е тук.
— Но как е успял? — недоумяваше Джим, припомняйки си дългите преходи с камилите, кратките спирания за храна, недостатъчния сън и пълното изтощение.
— Не знам — отговори монголът и се захвана с новия поднос с храна, който слугата бе донесъл. След като преглътна няколко хапки, заговори отново:
— Не знам как Ибн-Тарик е стигнал до тук толкова бързо. Трудно е, но не е невъзможно. Камилите му не отстъпват на нашите. Ако е тръгнал към Палмира веднага след отвличането ви, още преди изгрев-слънце, само с една камила и малко храна и вода, е успял да ни изпревари. Пътувал е бързо, защото е бил сам, а и добре знае пътя. Не, не е невъзможно местен човек да стигне много по-бързо от чужденец. Както и да е станало, важното е, че Ибн-Тарик е тук. Видях го да си купува шапка на пазара. Той не ме видя.
— Изглеждаше ли изтощен, като човек на края на силите си? — попита Джим.
— Изтощен ли? — Байджу отново се усмихна язвително. — Щом е направил такова пътуване, значи е издръжлив, поне колкото мен. Не съди за света по себе си.
— Нека да отидем на пазара при търговеца, посетен от Ибн-Тарик и да разгледаме стоката му — предложи Брайън. — Може би ако поговорим с него, ще открием някакво сведение за Ибн-Тарик, например къде е отседнал в Палмира, или дори защо толкова е бързал насам. Рицарят, който донесе вест на годеницата ми Джеронд, каза, че е видял баща й, сър Джефри, именно на пазара. Ако имаме късмет, може и ние самите да го видим. Може пък да не е роб, а търговец или пък да има вземане-даване с търговците, но крие факта, че е англичанин. Не съм го виждал почти шест години и сигурно се е променил, но едва ли чак до там, че да не го позная.
— Добре тогава — кимна Байджу. — Ще хапна още малко и отиваме на пазара.
— В такъв случай — каза Джеймс, — аз ще се кача горе за малко и ще взема нашия малък приятел. Искам и той да дойде с нас.
Монголът изведнъж спря да дъвче и застина с пълна уста и поглед, вперен в Джим, който не му обърна никакво внимание.
— Дали е разумно? — попита Брайън.
— Разбира се, че е разумно. Ще ни потрябва при спешен случай. — Джим погледна строго приятеля си, за да му напомни, че Хоб пътува с тях, за да се върне бързо в Англия по дима и да съобщи на Джеронд и Анджи, че са в опасност. Брайън се начумери, но после кимна.
— Както желаеш — той погледна към блюдото, което все още бе пълно с храна. — Аз също ще хапна още малко докато те чакам.
Джим се качи на горния етаж. Вече бе решил, че от сега нататък навсякъде ще носи плаща, на който имаше торбичка за Хоб. Със същата дреха бе облечен докато пътуваше с кервана, а също и когато бе пленен от асасините. Дори и да му бе горещо с наметало, важното бе Хоб да е наблизо. Ако им се случеше нещо, духчето щеше да научи.
„Имахме късмет“, помисли си Джим, „че Хоб не беше в плаща, когато аз и асасинът се търкаляхме надолу по скалистия склон. Щяхме да го смачкаме. Сигурно по това време е бил на любимото си място — върха на дима от огъня пред палатката ни.“
Гледайки проснатото на пода наметало, Джим отново се изкуши да използва магия, за да контролира температурата под плаща и да го направи по-удобен. Може би все пак бе по-добре само да го изтупа. До сега всеки съвет на Каролинус се бе оказал важен. Освен това Джим се сети, че плащът ще прикрие ризницата му не само от чужди погледи, но и от слънчевите лъчи, които можеха да нагреят метала до нетърпима температура.
— Хоб, в торбичката ли си? — попита Джим, преди да вдигне наметалото от пода.
— Да, милорд — отвърна духчето.
— Добре. Сега ще облека плаща и ще отидем на чаршията — това е нещо като градски пазар. Имаш ли още прахан? Спомняш ли си заклинанието, което те научих и с което можеш да възпламениш прахана, да яхнеш дима от него и да излетиш от торбичката преди някой да разбере, че си вътре?
— Да, милорд. Имам прахан и си спомням заклинанието за запалването му. То е…
— Не го казвай сега! — бързо го прекъсна Джим с малко по-висок глас, отколкото желаеше. Понижи тон и продължи. — Ще използваш заклинанието само ако се налага бързо да стигнеш у дома и да съобщиш на лейди Анджела, че аз и Брайън сме в беда. Щом изречеш вълшебната дума, праханът ще се възпламени и торбичката ще се напълни с дим.