— Уви — въздъхна търговеца, — днес няма да се проведе търг на роби. Вероятно пазар ще има след няколко дни. Обаче франкски роби в Палмира се намират твърде рядко.
— Моят приятел, който е купил чалмата от теб, ми каза, че е видял франкски роб тук, на пазара. Зърнал го само за миг в тълпата, но веднага познал, че е франк.
— Не ми е известно на пазара или в града изобщо да има франкски роби. Може би някой много богат човек да има един или два такива роба. Те са много скъпи. Готови ли сте да платите такава висока цена?
— Не можем да кажем, преди да сме видели роба — отвърна Байджу.
— Франкските роби са рядкост и покупката на такъв няма да ви излезе евтино. Цената ще е много по-висока от тази на най-хубавата ми коприна.
— Цената не е важна, стига да намерим това, което искаме. Приятелят ми обаче, ще остане само няколко дни в Палмира и после ще отпътува. Жалко, че ти не можеш да ни помогнеш. Приятелят ми ще се отблагодари щедро на този, който му помогне да купи само един роб, стига той да се продава.
— Че то кое не се продава? — учуди се продавачът. — Ако собственикът не иска да го продава, цената може… вероятно ще успея да ви помогна да се спазарите за приемлива цена. Аз съм търговец на платове и не се интересувам от роби, но все пак познавам роботърговците и методите им. Възможно е да науча нещо за франкски роб, преди да заминете. Ако това стане, ще известя приятеля ви. Разбира се, това ще ми коства доста усилия и се надявам, че той ще оцени подобаващо помощта ми за намирането на роба.
— Сигурен съм, че приятелят ми няма да забрави, че си му направил услуга — кимна Байджу. — Ако научиш нещо, ако откриеш подходящия роб и ако покупката е изгодна, ще можеш по-късно да обсъдиш с приятеля ми размера на благодарността му към теб.
— Разбира се… — заговори търговецът, но бе прекъснат от силна врява по уличката, на която беше магазинът. Всички погледнаха натам, въпреки че разстоянието беше значително, а около мястото се бяха събрали много хора, които пречеха на видимостта. Чуваха се силни викове, а тълпата размахваше пръчки.
Изневиделица от множеството се отдели една фигура и хукна по улицата към магазина за коприна. Всички бързаха да се отдръпнат от пътя й, а тълпата, от която само преди миг бе избягал човекът, се втурна след него, заобиколи го и започна да го налага с пръчките. Само някои от ударите попадаха в целта, но мъжът продължи да бяга. След секунда вече се бе изравнил с магазина за платове и го подмина, а по улицата след него се носеше в пълен безпорядък гръмогласното множество.
Макар и само за миг, Джим все пак успя да зърне бягащия мъж. Той беше висок, як човек с черни вежди и мустаци. Единият му ръкав бе откъснат, а ръката под него от китката до лакътя бе ужасно обезобразена от някакъв голям белег или обширен сиво-бял обрив. Лицето на мъжа бе пребледняло и ужасено, устата му бе широко отворена, като че ли пищеше, но виковете на тълпата заглушаваха всичко.
— Аллах да ни е на помощ — каза търговецът. — Това е персиецът Албонасан Карасани, който продава кожи. От няколко седмици го подозираме, че се е разболял от проказа и разнася заразата сред нас. Закле се, че само имал цирей, но накрая някой все пак е скъсал дрехите му, за да провери.
Търговецът хвърли още един поглед към улицата, сви рамене и отново насочи вниманието си към Брайън, Байджу и Джим.
— Сега стоката му ще бъде прибрана от търговците от околните магазини — добави продавачът с нотка на съжаление. — Такава е волята на Аллаха. С какво друго мога да съм ви полезен?
— Това е всичко засега — отговори Джим. Той искаше да се махне оттук час по-скоро.
— Ако разбера нещо, ще ви известя незабавно. Къде бих могъл да ви намеря, господари?
— В кервансарая на Юсуф — отвърна Байджу.
— Чудесно. Ще ви потърся там. Аз се казвам Метааб, търговецът на коприна. Всички ме познават.
Джим, Брайън и Байджу си тръгнаха. За Джим бе голямо облекчение да напусне магазина и улицата, на която се бе разиграла сцената с прокажения.
— Сега накъде? — попита монголът.
На Джим не му се прибираше в кервансарая и отвърна:
— Щом съм тук, бих искал да разгледам по-подробно Палмира.
— Да я разгледаш ли? Че нали сега я виждаш? — учуди се Байджу и посочи с ръка магазините наоколо.
— Не, имам предвид целия град.
— Като се замисля, и на мен би ми харесало да поогледам наоколо — намеси се Брайън. — Искам да отидем при оазиса, от който жените носят вода на главите си. Любопитно ми е как точно го правят. Освен това винаги е разумно да разгледаш новото място, на което си пристигнал.
— Съгласен съм с последното — кимна монголецът, — но на града няма какво да му се гледа. Всички градове са еднакви!