Джим знаеше, че няма никакъв смисъл да споменава на Брайън и на Байджу за руините, които издаваха присъствието по тези места на римската цивилизация. Пътят на керваните сигурно бе стар, колкото самото време. Където и да идеха сега, щеше да е по-добре, отколкото да се върнат в кервансарая, да зяпат стената и отново да гледат разобличения прокажен, който бягаше от разгневената тълпа.
В съзнанието на Джим като стопкадър от филм се мярнаха ужасените очи и полуотворената уста на нещастния бягащ търговец на кожи. Странен бе фактът, че тази гледка изобщо не бе трогнала нито търговеца на коприна, нито Байджу. Брайън също не показа каквито и да било чувства, дори обсъждаше с монгола европейските методи за справяне с проказата:
— … нашите прокажени трябва да носят звънци и дреха, която ги покрива от главата до петите. Когато върви, прокаженият бие звънеца и всички здрави хора трябва да се дръпнат на безопасно разстояние от него.
— По-просто е да бъде убит — заяви Байджу, — със стрели, от разстояние.
Достигнаха края на пазара или поне един от краищата му. Наоколо нямаше магазини.
— Щом толкова настоявате да се разхождате из тази кочина, най-добре ще е да ви придружа — гласът на Байджу бе почти тъжен. — Вашите нрави са съвсем различни от тукашните и има голяма вероятност, вместо да се приберете в кервансарая, да ви убият само защото не разбирате какво трябва или какво не трябва да правите. Последвайте ме!
Байджу ги поведе и скоро стигнаха пред оазиса. Въпреки казаното, очите на Брайън бяха вторачени в жените, а не в пълните с вода делви на главите им. Байджу го изгледа и каза:
— Ако това са жените, които искаш, мога да те заведа на място, където ще видиш от тях повече, отколкото виждаш тук.
— Би било поучително, нали, Джеймс? — отговори Брайън, поглеждайки Джим над главата на Байджу. Тъй като бе най-ниският в групата, монголът вървеше по средата и се намираше в най-удобната за разговор позиция.
Джим не изгаряше от желание да последва предложението на Брайън, но се съгласи, понеже искаше да е далече от кервансарая. Монголът ги заведе на някакво място, където сервираха кафе, но не мюсюлманите имаха възможност да поръчат и леко, стипчиво бяло вино. Докато го пиеха, дори Брайън направи лека гримаса.
По едно време се появиха някакви жени и започнаха да танцуват. Бяха облечени в многослойни одежди от полупрозрачни воали, чиято задача бе да дразнят и възбуждат въображението на зрителите. На практика обаче, това почти не разкриваше повече от плътните дрехи на жените в оазиса.
Все пак успяха да убият около четири часа и през това време Джим успя да се примири със спомена за прокажения. Знаеше, че няма да го забрави, докато е жив. Болният не се страхуваше толкова много от преследващата го разгневена тълпа. Ужасът на лицето му бе предизвикан от съзнанието за страшната участ, която го бе сполетяла и за бъдещето, което го очакваше. Дори и да бе убеден, че няма проказа, налагаше му се отсега нататък да живее в близост с истински прокажени. Заради мястото и епохата, в която живееше, нещастникът несъмнено дълбоко вярваше, че е въпрос на съвсем кратко време, преди наистина да се зарази.
Накрая все пак тримата се върнаха в кервансарая и още на входа бяха посрещнати от един от прислужниците, който им съобщи:
— Един човек ви чака. Казва се Ибн-Тарик и се е настанил в столовата на кервансарая.
На Джим му се искаше веднага да се качи в стаята си, но Байджу и Брайън се отправиха към ресторанта и не му оставаше друго, освен да ги последва. Ибн-Тарик седеше с кръстосани крака върху възглавниците в една малка ниша. На масата пред него бе поставен мангал, на който полу се печеше, полу се опушваше нещо като палачинка.
— Приятели мои! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя. — Заповядайте, седнете при мен!
Отправиха се към нишата, но още по средата на помещението ги пресрещна гъстия дим на мангала. Джим едва сдържа кашлицата си, която би изглеждала крайно неучтива.
— Добре ли си, милорд? — произнесе тих, загрижен глас в ухото му. Кашлянето бе заглушено само отчасти.
— Да, Хоб — измърмори Джим. — Това е само пушек.
— Не е от най-добрите — отвърна Хоб, — но пък лош дим не съществува.
„За един хобгоблин сигурно е така.“, помисли си Джим, докато се настаняваха в сепарето на Ибн-Тарик и си разменяха поздрави. Нямаше как да произнесе думите на глас.
— … търговецът от пазара, който бе така любезен да приеме поръчката ми за чалма, я донесе преди по-малко от час — говореше Ибн-Тарик. — Каза ми, че вие тримата сте посетили магазина му и сте ме споменавали. Каза още, че търсите франкски роб. Бил съм и друг път в Палмира и имам тук някои познати, така че може би ще успея да ви помогна да намерите този, когото търсите.