Глава 23
Джим отпи от малката чашка с невероятно сладко и силно кафе, която му поднесе слугата. Опари си езика, но се радваше, че разполага със стимулант, който изостря ума. Сега и тримата седяха до Ибн-Тарик на масата му в сепарето. Самият факт, че спътникът им от кервана е в Палмира, беше достатъчно стряскащ. Очевидно Ибн-Тарик бе положил неимоверни усилия, по-големи дори от тези на Байджу, за да ги изпревари и да пристигне пръв в Палмира. А сега предлагаше да им помогне в издирването. Щом чу предложението, в главата на Джим звънна предупредителен звънец.
В поведението на Ибн-Тарик имаше нещо нередно. На първо място той бе предложил помощта си прекалено бързо. Според правилата за разговор в тази част на света събеседниците в продължение на повече от петнадесет минути или дори цял час обсъждат маловажни въпроси, преди да стигнат до същината на разговора. Освен това предложението за помощ бе изумително прямо за човек като Ибн-Тарик, който иначе демонстрираше почти макиавелска уклончивост.
Сега Ибн-Тарик седеше върху възглавниците, с весело изражение, усмихваше се и създаваше впечатление на човек, за който не съществува по-голяма радост от това, да каже добри новини на някого, когото харесва. Вярно бе, че Джим и Ибн-Тарик бяха открили множество общи теми за разговор, докато яздеха с кервана в първите дни на пътуването. Със сигурност обаче не бяха станали приятели, не и в истинския смисъл на думата.
— Аха — възкликна весело Брайън, — търговецът на коприна.
— Да, именно за него става дума — Метааб, търговецът на коприна, с когото сте разговаряли — кимна Ибн-Тарик. — На пазара има и други търговци на платове, но Метааб винаги се е проявявал като най-честния.
— Той и на нас ни обеща да ни помогне — каза Джим. Това бе първото нещо, за което се сети.
— Напълно в негов стил — усмихна се Ибн-Тарик. — Но все пак Метааб разговаря с хората на пазара или на улицата, тоест движи се в по-низши среди. Тези, които аз познавам, живеят на много по-високо равнище и заемат високи постове, така че биха могли на свой ред да ми зададат някои въпроси. Останах с впечатлението, че този франкски роб е доста важен за вас. Вероятно някой близък или пък стар приятел? — въпросът бе зададен със спокойния и небрежен тон, с който тук се разискваха подобни въпроси.
Джим, който бе отпил друга голяма глътка горещо кафе, имаше проблеми с преглъщането й, според етикета. Все пак успя да отговори:
— Не, просто съсед, на който съм задължен.
— Аха, дългът рядко заема полагаемото му се високо място в този свят — въздъхна Ибн-Тарик. — Пребродил съм много земи, говорил съм с много хора, но изключително рядко съм срещал истински примери за някоя от добродетелите, посочени в Корана…
Прекъсна го внезапна врява на входа на ресторанта. Всички погледнаха натам и видяха петима мъже с шлемове, въоръжени с ятагани в ножници и дълги копия, подобни на алебарди. За момент Джим си помисли, че войниците възнамеряват да седнат в съседното сепаре, но се оказа, че са се насочили право към нишата на Ибн-Тарик. Приближиха се и спряха точно пред нея. Не изглеждаха приятелски настроени. Бяха облечени в сравнително еднакви мръснобели широки дрехи. Четирима от тях носеха твърди кожени ризници и шлемове. Петият, който вървеше най-отпред и очевидно командваше, имаше железен шлем и ризница. Лицето му бе тясно и издължено, а студените му кафяви очи изгледаха свирепо седящите в сепарето.
— Вие тримата сте арестувани по заповед на градоначалника! — каза войникът. — Виждам, че носите мечове. Предайте ги с дръжките напред!
— Как не! — отвърна Брайън и посегна към оръжието си, но не за да го изтегли и предаде с ефеса напред. Четири алебарди незабавно се насочиха към него и почти го докоснаха.
— Брайън! — извика Джим, но Ибн-Тарик го изпревари:
— Успокойте се, приятели. Сигурен съм, че е станала някаква грешка. Офицер, може ли да поговорим насаме? Казвам се Ибн-Тарик и съм известен в града.
— Простете ми, че нарушихме спокойствието ви, докато се храните, Ибн-Тарик — каза любезно офицерът, покланяйки се леко. — Уверявам ви, че няма никаква грешка, но разбира се, ако желаете да говорите с…
Ибн-Тарик се изправи и двамата мъже се отдалечиха. Останалите четирима войници останаха в същата позиция, но сега копията бяха насочени и към Джим и Байджу. Изминаха няколко минути на напрегнато очакване. Брайън гледаше ожесточено четирите алебарди. Беше свалил ръката си от оръжието и го бе захвърлил настрана. Жестът привидно му придаваше безпомощен вид, но Джим бе наясно с положението и се почувства неудобно.