Предполагаше се, че рицарите не се нуждаят от това, което в двадесети век се наричаше „скрито оръжие“, но преди много време, в началото на приятелството им, Брайън бе обяснил на Джим, че никой, който може да си позволи втори нож, не излиза от вкъщи, без да го е скрил някъде в дрехите си.
Джим знаеше, че Брайън има най-малко един такъв нож. Под ръкава на дясната ръка, която току-що бе пуснала оръжието, Брайън носеше къс, но тежък нож. Той нямаше дръжка, но бе снабден с оловна пластина, която му придаваше тежест и широко, двустранно наточено извито острие, което режеше безотказно.
С едно тръсване на китката ножът щеше да се озове в ръката на Брайън, разрязвайки ръкава му и готов за хвърляне във всяка посока. Острието бе достатъчно тежко, за да разреже с лекота дори кожената ризница на стражата, насочил копието.
— Смятам, че трябва да дадем шанс на Ибн-Тарик — каза Джим.
Брайън го изгледа с изражение на несъгласие, а лицето на Байджу направо издаваше презрение.
По източните стандарти бяха минали само няколко минути, когато Ибн-Тарик и офицерът се върнаха.
— Боя се, че трябва да последвате офицера — каза Ибн-Тарик. — Все още съм убеден, че е станала грешка и веднага ще се заема с поправянето й. Този офицер е под командването на военния губернатор на Палмира, когото аз добре познавам. Горещо ви съветвам да отидете с войниците доброволно и без излишен шум. Аз ще се погрижа за всичко.
Байджу отново издаде един от онези кратки неясни звуци, които приличаха на подигравателен смях. Джим бързо извади ножа си и го подаде с ефеса напред на офицера, който надменно отстъпи в страни и нареди на един от копиеносците да го вземе. Войникът изпълни заповедта, без да сваля копието си от Джим. Като видя постъпката на приятеля си, Брайън неохотно предаде оръжието си, но не посегна към скритите ножове, които може би носеше. „Вероятно“, помисли си Джим, „Брайън имаше и други остриета, освен това в ръкава си“.
Байджу се изправи и копието на войника се опря в гръдния му кош, пробивайки дрехите му. Извади своя къс извит меч от ножницата, с лявата си ръка го протегна напред и го бутна в корема на стража, стоящ насреща. Онзи бързо сграбчи предаденото оръжие.
— Сега трябва да тръгваме — заяви офицерът.
Излязоха на улицата, привличайки вниманието на многобройната тълпа, която ги последва, когато тръгнаха по улицата. Направиха няколко завоя на различни кръстовища и стигнаха една улица, която бе толкова тясна, че офицерът изглежда се ядоса на зяпачите и нареди на двама от войниците да блокират улицата отзад, така че никой да не ги следва.
Офицерът и другите двама войници, които вървяха след Джим и Брайън и ги караха напред, продължиха нататък заедно с пленниците. Той нареждаше къде да завият и след още няколко завоя спряха пред каменна стена, в която имаше врата, охранявана от войник. Командирът пристъпи напред по тясната улица с лоша видимост и щом се приближи до вратата, войникът до нея бързо я отвори. Без да каже дума, офицерът влезе вътре, а Джим и останалите го последваха. Озоваха се в малка мръсна стая, където още трима войници, всичките тежковъоръжени с мечове и широки извити дълги ножове, седяха върху мръсни възглавници. Джим и Брайън бяха преведени през изключително тясна врата — дотолкова, че през нея можеше да се минава само поединично. След това тръгнаха надолу по тъмно стълбище и накрая по подземен коридор с каменни стени.
Вървяха под мъждивата светлина на една факла, закачена на стената. Изведнъж коридора се разшири и се превърна в помещение, разделено на клетки с метални решетки. В първите две клетки се виждаха някакви две полуживи човешки същества, облечени в дрипи. Джим и Брайън бяха натикани в една от празните клетки и решетката се затръшна зад тях, Байджу остана отвън.
— За теб, монголецо, имаме друго място — обяви офицерът. После той и тримата стражи от горната стаичка, които явно го бяха последвали дотук, заобиколиха дребничкият Байджу и всички заедно излязоха, оставяйки Джим и Брайън сами в клетката.
Цялото помещение с килиите се осветяваше едва-едва от една-единствена факла. По случайност тя се оказа прикрепена към стената точно до празната клетка в ляво, почти на една ръка разстояние, и позволяваше да поогледат обстановката.
— Как мислиш, какво ще направят на Байджу? — попита Брайън.
Джим поклати глава.
— Не знам. Нищо не разбирам.
— Може би не трябва да те питам, но няма ли начин, по който с помощта на магия…