— Какво разрешение? — попита Анджи.
— Не от теб, милейди, или от лейди Джеронд. Замъкът Малвърн, разбира се, също има свой хобгоблин. Не го познавам добре. Срещал съм го няколко пъти, когато пушеците ни са се кръстосвали. Аз мога да пренеса лейди Анджела, а хобгоблинът на Малвърн — лейди Джеронд.
— Дали би го направил? — лицето на Джеронд помръкна. — Ами ако може, но откаже?
— Моля ви, милейди. Не го принуждавайте. Той не е като мен, кротък е и не е свикнал да се отдалечава от дома си. Ние с него сме съвсем различни. Нека да поговоря с него, а вие двете елате в замъка Малвърн с коне или по друг начин. Ако имаме късмет, ще се срещнем на върха на най-високата кула на Малвърн и може би просто ще заминем за Палмира.
— Хоб, наистина ли мислиш, че ще можеш да го убедиш? — попита Анджи.
— Не искам нищо да обещавам предварително, милейди, но ще се постарая. Както вече казах, той е много плах и кротък, но искрено се надявам да пробудя бойния му дух, който се крие в душата на всеки хобгоблин.
— И аз се надявам, не по-малко от теб — отбеляза Джеронд със строг глас.
— Ще се постарая, милейди! — повтори настойчиво Хоб. — Вярвайте ми!
— Вярваме ти, Хоб — усмихна се Анджи. — Опитай се да ни разбереш. Лейди Джеронд иска сър Брайън да се прибере невредим, както аз и ти искаме Джим да си дойде жив и здрав.
— Знам, милейди. Мисля, че всичко ще бъде наред. Ще се срещнем в Малвърн.
Облачето пушек се издигна в небето и подгонено от вятъра в посока изток, бързо изчезна от поглед.
— Няма ли да ни нахранят? И докога ще ни държат тук? До Второ пришествие ли? — негодуваше Брайън, крачейки из клетката. Джим бе открил, че в килията има нещо като легло, но с детски размери. Беше опитал внимателно да приседне на него и „леглото“ успешно бе издържало тежестта му. Сега седеше на него и наблюдаваше движенията на Брайън.
— Знам какво си мислиш, Брайън, и ти обещавам, че ако се наложи, ще пусна в действие магията си, но засега се справяме и без нея. Нямаше да я пестя, ако не бях наистина обезпокоен.
— От какво? — Брайън го изгледа с недоверие.
— Имаше нещо по-особено в начина, по който Каролинус ме предупреди да използвам колкото може по-малко магия. Никога преди не съм го виждал толкова сериозен. И друг път е размахвал ръце и е бил строг, но сега бе по-различно. Опитваше се да ме предупреди за нещо, но както самият той винаги е казвал, бедата в магическите среди е там, че нещата не могат са се кажат направо. Аз сам трябва да открия проблема, а Каролинус може само да ми помогне да намеря нужната посока. Струва ми се, че вече разбирам защо трябва сам да натрупам опит. Ако някой ми разкаже нещо, аз никога няма да му повярвам истински, докато не попадна в същата ситуация в реалния живот…
— Шшт! — прекъсна го Брайън. — Някой идва. Който и да е, добре е да знае за нас възможно най-малко.
Двамата замълчаха. В помещението с килиите влезе същият офицер, който ги бе арестувал. Сега ги придружаваха четирима по-спретнати и добре облечени стражи. Дрехите им бяха в синьо и бяло, а шлемовете и ризниците им бяха стоманени.
— Излизайте! — нареди офицерът, след като отключи вратата. Сега тонът му бе равен и безизразен — нито любезен, нито груб и заповеднически като преди. — Тези войници ще ви заведат на място, където ви очакват.
Джим и Брайън излязоха от клетката, четиримата стражи ги заобиколиха и всички заедно се заизкачваха обратно по стълбите. Офицерът вървеше отзад. Тръгнаха по коридора и свиха през една врата, която ги изведе в по-широк и по-чист коридор. Вървяха известно време по него, после отново завиха и се озоваха в трети коридор, чиито под бе покрит с килими, а стените бяха от мрамор.
Накрая стигнаха до голяма врата, разположена вдясно и офицерът показа с жест, че Джим и Брайън трябва да минат през нея. Стражите отстъпиха назад. От самото начало те не бяха казали нито една дума. Джим и Брайън минаха през вратата и тръгнаха по къс, но разкошно обзаведен проход, водещ към не по-малко разкошна стая. Единствената разлика между помещението и досегашните коридори бе в това, че тук-там по стените на стаята висяха дълги завеси, под които вероятно се криеха други врати.
Байджу и Ибн-Тарик седяха на възглавници, толкова близо един до друг, че коленете на кръстосаните им крака почти се допираха. Пред тях беше поставен поднос с храна и малки кафени чашки от фино полирано черно дърво.
— Храна! — изръмжа Брайън и очите му светнаха лакомо.
— Приятели мой! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя да влизат. — Очаквах ви! Елате, подкрепете се, и аз ще ви обясня защо ви се случиха тези неприятности.